— Това ли правиш с мен? Измисляш ли ми нещо? — подразни я Ариел.
— Не — отговори толкова сериозно Шана, че Ариел се сепна. — Никога не бих излъгала един приятел за бъдещето му, а от мига, в който те срещнах, имам чувството, че ти и аз бихме могли да бъдем приятелки.
Тъкмо бяха стигнали до хлебарницата, така че Ариел не отговори. Но, по някакъв странен начин, тя също чувстваше, че биха могли да бъдат приятелки. Освен това знаеше, че това никога няма да се сбъдне. Ако се измъкнеше жива от Сенктюъри, никога нямаше да се върне тук.
Последва Шана през една врата без табелка, водеща към задната част на фурната. Влязоха в голяма стая без прозорци. Шана не се бе пошегувала, когато бе казала, че мястото не е нищо особено. Стените бяха боядисани в бяло и нямаше никаква украса. Вместо маси и столове имаше две дълги градински маси, разположение върху покрития с паркет в неопределен цвят под. На по-близката до вратата маса се хранеха пет-шест души. Те вдигнаха глави и Ариел с разочарование позна само един от тях. Утеши се с факта, че сега бе едва рано следобед. Вероятно щяха да дойдат още хора, докато се хранеха.
Шана я запозна с хората. Имената им объркаха Ариел. Имаше една стара двойка, чиято фамилия беше Моркоумб и млада двойка, чиято фамилия беше Морони. Групата допълваха две жени на средна възраст, чиито фамилии бяха съответно Моресби и Морли. Като добави към този списък четиримата други, които познаваше — Лусиен Моргрет, Гейлън Морган, Шана Морланд и Корин Мороу, — Ариел забеляза, че фамилиите на всички започваха с буквите М-О-Р. Помисли дали да не попита Шана за това съвпадение, но реши да запази този въпрос за Лусиен. Можеше, обаче, да отиде в ресторанта и да провери местния телефонен указател.
Една жена на средна възраст прие поръчката им. Ариел си поръча сандвич с пилешко, а Шана — с говеждо месо. За пиене си взеха чай с лед. Взеха поръчаното и Шана я поведе към далечния край на втората маса с думите:
— Тук ще имаме повече спокойствие.
Ариел предпочиташе да седне по-близо до вратата, но седна така, че да може да я наблюдава. След като се настаниха, Шана започна да й задава въпроси за живота във Филаделфия. Ариел послушно й отговаряше, вдигайки поглед все път, щом някой влезеше.
Когато Шана научи, че Ариел е живяла из целия свят, тя се развълнува силно и започна да я разпитва за местата, където е била. Тъкмо бе приключила с разказа си за трите години, прекарани в Япония, когато неизвестния магьосник на Лусиен влезе в стаята.
— Шана, кой е този човек? — попита тя.
Шана надникна над рамото й.
— Себастиан Моран. Защо?
— Изглежда ми познат. Оттук ли е?
— Не. От Англия е.
— От Англия ли? — изненадано повтори Ариел. — Как е попаднал в Сенктюъри?
— Той е далечен братовчед на едно семейство, което живееше тук. Всъщност ти живееш в тяхната къща.
Ариел примигна, уверена, че не я е разбрала.
— Наела съм къщата на братовчед му?
Шана кимна утвърдително и Ариел усети как я обзема безпокойство. Лусиен бе казал, че не знае кой е магьосникът, а сега Шана заявяваше, че му е братовчед. Как бе възможно Лусиен да не познава собствения си братовчед?
— След като е братовчед на семейството, защо не е наел къщата? — попита тя.
— Ами, когато пристигна къщата вече бе наета от някой друг, така че той се настани на палатка в гората. След като наемателят си отиде, предложиха на Себастиан да се премести в къщата, но той каза, че предпочита да остане там, където е. Всъщност това ти беше късмета. Ако той се беше преместил, нямаше да можеш да наемеш къщата.
„Да, щастието ми е наистина удивително“, мрачно си каза Ариел, докато обмисляше получената от Шана информация. Стигаше до някои изводи, които изобщо не й допадаха. Нито един от тях нямаше нещо общо с щастието, но всичките бяха свързани с Лусиен. Сега разбираше защо Лусиен бе настоявал толкова много да стои настрана от Моран. Боял се е да не научи, че му е братовчед.
Освен това започваше да подозира кой е бил предишния наемател — Арманд. Защо не се бе досетила по-рано? Изглежда, че Сенктюъри не гъмжеше от жилища, които се отдаваха под наем. Всъщност, когато Лусиен я бе накарал да се обади и да наеме жилището, бе казал, че ако няма свободно жилище, няма да идват в Сенктюъри. Започваше да подозира, че обаждането е имало за цел да провери дали братовчед му е направил каквото е трябвало да направи с Арманд.
Реши да блъфира, за да провери хипотезата си.
— Знаеш ли, Корин Мороу спомена името на човека, който е държал къщата преди мен... Уф, не мога да си го спомня...
— Адам Дъглас — помогна й Шана.
Ариел очакваше да чуе името на Арманд и за миг се стресна. След това си спомни, че брат й винаги използваше чуждо име, докато траеха проучванията му, въпреки че запазваше инициалите си. Псевдонимът му добави още едно доказателство към нарастващите й подозрения за Лусиен.
— Да. Мисля, че това беше името. Корин каза, че си е тръгнал неочаквано.
— А-ха, беше доста изненадващо — рече Шана. — Беше наел къщата до края на септември и след това една нощ се измете, без дори да остави бележка.
Ариел искаше да пита Шана за още подробности, но се побоя да не я настрои подозрително. Освен това й бе нужно да прекара известно време сама, за да обмисли наученото.
Погледа часовника си и възкликна:
— Шана, съжалявам, че трябва да прекратя разговора ни, но имам малко работа.
— Всичко е наред. Радвам се, че все пак се срещнахме. Ще те изпратя.
— Не не се безпокой — отвърна Ариел и се изправи. — Остани и си довърши сандвича. До скоро.
Щом излезе от хлебарницата, Ариел се насочи към ресторанта, за да провери телефонния указател. В ресторанта беше шумно и препълнено както обикновено. Телефонът беше зает от някакъв мъж. Ариел се облегна на стената и обходи с поглед тълпата. Вдигна очи, щом вратата се отвори и почувства как изтръпва от страх от видяното. В ресторанта току-що бе влязъл братовчеда на Лусиен, Себастиан Моран. Тъй като до преди малко той ядеше в хлебарницата, имаше само една причина да бъде тук. Бе я проследил. Моран огледа помещението и щом погледите им се срещнаха, той се обърна и бързо напусна, потвърждавайки подозренията й.
Дали я бе следил през цялото време? И ако беше така, защо? Отговорът беше очевиден. Вероятно искаше да се увери, че Ариел няма да направи нещо, което да постави в опасност плана му с Лусиен.
Мъжът, който говореше по телефона, най-накрая приключи разговора си и Ариел незабавно влезе в кабинката. Вдигна телефонния указател, който висеше на една верига. Забеляза, че съдържа телефоните на няколко малки града в околността. Прелисти го, докато попадна на Сенктюъри. Градът заемаше по-малко от страница, така че бързо можа да се увери в правотата на догадката си. Имаше дванайсет телефона на местни жители и имената на всички започваха с буквите М-О-Р. Ако добавеше името на Лусиен към този списък, получаваше тринайсет фамилии. Дори да бе имала някакви съмнения, че те наистина са магьосническо сборище, сега и те отпадаха.
Излезе от ресторанта и реши, че най-доброто място за усамотен размисъл е колата й, която беше паркирана на пътя, извън града. Тръгна в тази посока с мисли, объркани от всичко научено.
Вече беше сигурна, че Лусиен и братовчед му са отвлекли Арманд, но не знаеше какво да прави. Първият й порив бе да представи доказателствата си на Лусиен. Обаче, дори той да признаеше верността им, това нямаше да върне брат й. Трябваше да отиде в полицията, но все още нямаше нито едно доказателство, че Арманд изобщо е бил в града, камо ли че е бил отвлечен. А дори да успееше да ги убеди да й помогнат, това нямаше да й донесе нищо добро. Лусиен най-вероятно щеше да ги омагьоса, така че да я сметнат за луда.
Тъкмо бе отминала последния магазин по улицата, когато чу Гейлън да вика името й. Спря и се обърна. Гейлън тичаше по тротоара към нея. При вида му цялото й объркване прерасна в гняв. Последното нещо, с
