сега. Трябва да го направиш заради жена си. Помни колко те мрази Гейлън!
Лусиен потрепери при мисълта какво би сторил Гейлън на Ариел, ако научеше, че е негова жена. Въпреки това не изпитваше особена охота да повярва на Моран.
— Защо ми помагаш?
Себастиан поклати глава със съжаление.
— Съжалявам, Лусиен, но не мога да ти кажа нищо, докато тази история не приключи.
Лусиен реши да използва един урок от учебника на Ариел и попита:
— Не можеш да ми кажеш или не искаш?
Себастиан изглеждаше объркан от въпроса му, но отговори:
— Не мога да ти кажа. Забранено е.
Лусиен внимателно претегли всичко казано от Себастиан и се почувства разкъсван между възможните решения. Ако той беше прав, че Арманд ще възвърне паметта си и другият изгнаник би могъл да му помогне, тогава трябваше да отиде и да го потърси. Но в такъв случай щеше да изостави Ариел. Кристалът беше в нея и следователно нямаше да може да се свърже с нея, освен ако не беше с Гейлън, а тогава това щеше да стане автоматично. Вероятно можеше да изчака, докато попаднеше на него, но това можеше да отнеме часове. Ако искаше да намери прокудения и да се върне навреме, за да спаси Арманд преди падането на нощта, трябваше да действа незабавно.
По дяволите! Защо не се досети, когато Ариел и той се обвързваха да засили мисловната им връзка, така че да може да се свързва с нея когато пожелае? Тогава поне той щеше да може да й каже какво става.
Но връзката не беше засилена и сега му предстоеше да вземе решение. Единственото логично решение бе да направи това, което му бе казал Моран — да потърси прокудения. Успокои разтревожената си съвест с мисълта, че Ариел няма да бъде в опасност. Сега беше пладне, така че Гейлън беше най-слаб, а докато тя оставаше в къщата след първото докосване на нощта, щеше да бъде в безопасност.
— Трябва ми по-точната посока към колибата. Казахте, че се намира отвъд източната граница, но кръгът е с диаметър петнайсет мили, така че източната граница продължава три или четири мили.
— Съжалявам, Лусиен, но не мога да бъда по-точен от това. Би било против...
— Правилата — недоволно го прекъсна Лусиен. — Очаквам да ми обясните всичко, когато това приключи.
— Когато това приключи, вероятно ще чуеш повече, отколкото би искал да знаеш — отговори Себастиан. — А сега върви. Времето ти тече.
— Надявам се, че постъпвам правилно — промърмори Лусиен и затича към източната граница на сборището, усещайки инстинктивно, че, независимо дали щеше да бъде добър или лош, това беше началото на края. Скоро кошмарът щеше да свърши.
Глава осемнадесета
„Гонитба бавна
със стъпка славна.
Спокойна крачка, велика цел,
те побеждават — по-бързо с вой,
нежели с бой: —
«На тебе вси са подчинени,
а ти пък — подчинен на мен.»“
Френсис Томпсън, „Небесната хрътка“
Ариел никога нямаше да повярва, ако й бяха казали, че да гледа хората може да бъде толкова изтощителна или отнемаща време работа. Беше в Сенктюъри вече повече от час и бе успяла да измине едва едната страна на улицата. Разбира се работата й щеше да се облекчи, ако Лусиен не й бе наредил да гледа към всеки, дори към очевидните туристи.
Още в деня на пристигането си се бе удивила от тълпите туристи в града, но този ден беше петък и сякаш имаше двойно повече посетители. Просто не можеше да си представи какво ли беше през почивните дни. Вероятно градът беше толкова претъпкан с хора, че нямаше място за вървене.
Когато стигна до сградата, в която Гейлън бе изчезнал предишния ден, видя на вратата табела, която гласеше: „Частна собственост. Корпорация «Пристан», Дирекция“. Дори ако Лусиен не й бе наредил да влиза във всеки магазин, би поискала да влезе тук от чисто любопитство. Но думите „частна собственост“ бяха така добре видни, че не можеше просто така да се набута вътре. Трябваше й някакво извинение, за да влезе. Не виждаше Гейлън наблизо, така че можеше да каже, че го търси. Но какво щеше да прави, ако се окажеше, че е вътре? Ако Лусиен беше прав за Гейлън, нямаше нужда да поощрява намеренията му. Напротив, по-добре бе изобщо да не го вижда.
Подскочи, когато изведнъж някой стисна ръката й и каза:
— Ако и днес ми кажеш, че не можеш да обядваш с мен, ще предприема драстични мерки.
Беше Шана. Ариел се отпусна успокоена. За миг бе решила, че за ръката я е хванал Гейлън, тъй като си мислеше за него.
— Здрасти, Шана — отвърна тя и огледа тоалета на жената. Беше облечена в отрязани джинси с разръфани крачоли, яке, съшито от парчета и широкопола сламена шапка. Ариел поклати иронично глава. Дори в облеклото на скитник Шана изглеждаше великолепно. — С удоволствие бих хапнала с теб.
— Браво! — ентусиазирано рече Шана. — Трябва да вляза тук и да взема работния си график за другата седмица, но след това съм свободна. Можем да хапнем в хлебарницата, освен ако не искаш топъл обяд в ресторанта. В хлебарницата има една задна стая, където сервират студени сандвичи на местните жители. Мястото не е нищо особено, но поне ще можем да си чуем приказката и никой няма да се опитва да ни изгони, за да заеме масата ни.
— Звучи чудесно — бързо отвърна Ариел, неспособна да повярва на щастието си. Шана не само щеше да я въведе в сградата на корпорацията, но щяха да обядват в място, запазено само за местни жители. Обедът щеше да е идеален за „записа“ на лицата, който искаше Лусиен.
Щом влязоха в дирекцията на корпорация „Пристан“, Ариел очакваше да види някой голям, модерен офис. Вместо това смутено откри, че вътре е също така старомодно, както в останалата част на града. Имаше две жени и един мъж, които работеха приведени над стари бюра, разположени на разстояние едно от друго. Едната стена беше запълнена старовремски шкаф за папки. Двете жени печатаха на толкова стари пишещи машини, че ако не бяха антики, скоро щяха да станат. Единственото модерно оборудване, което Ариел видя, бе копирната машина. Какво ли бе предназначението на това място?
И тримата служители вдигнаха глави към тях при влизането им, но първа заговори Шана.
— Дойдох да си взема работния график, а тя е с мен.
Тримата се върнаха към задачите си, без да им отделят повече внимание от едно кимване.
Щом излязоха, Ариел попита:
— С какъв бизнес се занимава корпорация „Пристан“?
— Ръководи целия бизнес в града и освен това се занимава с поръчките по пощата за занаятчийските изделия — отвърна Шана.
— Като се има предвид притока на туристи, сигурно си направила доста пари.
— Нямам представа, Ариел. Боя се, че нямам влечение към бизнеса. Всъщност съм толкова неорганизирана, че имам проблеми със спазването на работния си график.
Неорганизирана вещица? На Ариел това й стори като комбинация от две противоположности.
— Работиш само в гадателското магазинче, нали?
— Да, за нещастие.
— Не ти ли харесва работата там?
— Не че не ми харесва. Просто хората очакват да им казваш нещо хубаво и вълнуващо. За съжаление повечето водят предсказуем и отегчителен живот като моя, но не мога да им кажа: „Очаква ви все същото сиво ежедневие.“ Така че се налага да им измислям по нещо, което да ги накара да се надяват, че ще спечелят богатството си, без да им давам фалшиви надежди.
