напрежение. Беше влудяващо, но по един странен начин му се струваше приятно. Ако не друго, поне Ариел беше едно истинско предизвикателство. Дори когато четеше мислите й, тя притежаваше способността да го изненадва и да го изкарва от кожата му. Щеше да му липсва, когато си идеше.
Ето това със сигурност беше ефект от любовната магия, незабавно заключи той. Ариел беше упорита, непредсказуема простосмъртна, която постоянно го ядосваше и колкото по-скоро изчезнеше от живота му, толкова по-добре. А най-бързият начин това да се случи бе да намери брат й. Стигнал до това заключение той тръгна към задната врата. Тъй като не можеше да стори нищо друго, преди Ариел да се е върнала с кристала, можеше да продължи търсенето. С малко успех можеше да открие Арманд, преди тя да си е дошла от града.
Тъкмо бе навлязъл в гората, когато чу жалостиво котешко мяукане. Звукът го накара незабавно да застине. Знаеше, че това е Оумен, но беше прекалено зает с мислите си и не разбра какво му казваше.
„Забрави тази глупава котка! — му каза един вътрешен глас. — Направи кухнята ти на пух и прах, и избяга. Ако това е всичката й лоялност, тогава по-добре да я няма.“
Може би щеше да успее да убеди сам себе си, ако Оумен не бе измяукала още веднъж. Отново не успя да разбере какво му казва, но тонът й му подсказа, че е в беда. Знаеше, че е лудост, но се насочи в посока на звука. От три години Оумен беше единствената му другарка и спътница. Просто не можеше да я изостави в беда, при все че тя бе го напуснала по свой избор, когато бе направил брачната магия на себе си и Ариел.
Тръгна предпазливо между дърветата и се опита да свърже ума си с нея. Не успя да постигне нищо друго, освен да я накара отново да измяука.
Не бе изминал голямо разстояние, когато въздухът пред него изведнъж започна да трепти. Преди да успее напълно да разбере какво става, пред него изникна неизвестният магьосник.
— Тази котка ли търсиш? — попита магьосникът, като погали отчаяно гърчещата се и съскаща Оумен, която стискаше здраво в ръцете си.
Ето защо не бе успял да се свърже с нея, помисли си Лусиен. Неизвестният магьосник бе направил на себе си и на котката магия за невидимост.
— Кой си ти и какво искаш? — запита Лусиен и инстинктивно отстъпи крачка назад, като измери с поглед противника си. Бяха еднакви на височина и тегло, но можеше да почувства извънмерната мощ, която струеше от магьосника. Дори да беше с кристала, усещаше, че нямаше да може да му се противопостави. Това също така обясняваше защо Гейлън се бои от него. Лусиен подозираше, че дори Гейлън да привлече силите на цялото сборище ще му бъде трудно да противостои на магическата сила на този магьосник.
— Името ми е Себастиан Моран — каза магьосникът, като пусна Оумен. Тя се втурна към Лусиен и, като застана до него, изфуча злобно към Моран. Той поклати учудено глава и премести погледа си от котката към Лусиен. — На твое място бих й направил магия за покорство. Тази котка е най-злонравния домашен любимец, който съм виждал.
Лусиен сви рамене с престорено безразличие.
— Харесвам своенравието й.
Моран повдигна вежди.
— По някакъв начин това не ме изненадва. Отговаря на описанието ти.
— Какво описание? — предпазливо попита Лусиен, макар да се страхуваше, че знае отговора. Моран сигурно беше пратеник на висшия съвет. Проклятие! Беше закъснял. Сборището щеше да бъде унищожено и нищо не може да предотврати това. Но ако Моран знаеше с какво се занимава Гейлън, тогава съветът нямаше ли вече да е направил нещо? Може би не беше прекалено късно. Може би ако се държеше хладнокръвно на тази среща щеше да запази възможността си да ги спаси.
— Това, което ми дадоха, за да ти помогна — отвърна Моран. — Все пак трябва да призная, че ти далеч надхвърли очакванията ми. Да използваш простосмъртна жена, за да се върнеш в сборището е истински гениално хрумване. Когато вчера проследих кристала ти и попаднах на нея, вместо на теб, дори аз бях шокиран. Едва тази сутрин се досетих, че щом кристалът е на земята на сборището, значи и ти си тук. След това се сетих, че най-доброто скривалище би било твоя собствен дом. Дори Гейлън не би очаквал такава наглост.
Лусиен го изгледа подозрително. От начина, по който Моран говореше, ставаше ясно, че той е пешка в някаква игра, която Моран направлява. Но това беше абсурдно. А дали наистина беше така?
— Какво искаш от мен, Моран?
— Моля, наричай ме Себастиан и нека просто кажем, че съм приятел, който е дошъл да ти даде малко жизненоважна информация. Арманд Дантес всеки момент ще възвърне спомените си. По мои пресмятания остава ти времето до падането на нощта, за да го спасиш.
— Не знам за какво говориш — блъфира Лусиен, изненадан, че Моран каза името на Арманд, без нищо да му се случи. Това означаваше ли, че магията на Гейлън е имала ограничен живот? Или просто Моран беше прекалено могъщ, за да му окаже действие някоя от магиите на Гейлън? Интуицията му подсказа, че беше вярно второто, което само прибавяше още към подозренията му, че Моран е пратеник на съвета.
Себастиан се разсмя дрезгаво.
— Не се опитвай да си играеш с мен, Лусиен. Знам какво целиш, поради което реших да ти дам малко информация. След твоето заминаваме четирима от сборището са били прокудени. Те живеят в една колиба на около една миля отвъд източната граница на сборището. Един от тях може да ти каже как да спасиш Дантес. Предлагам незабавно да откриеш този прокуден и да го помолиш за помощ, защото щом Дантес възвърне паметта си, Гейлън ще те унищожи.
Съобщението на Себастиан за четиримата прокудени привлече цялото внимание на Лусиен. Точно толкова души липсваха на нощния ритуал. Ако те бяха прокудени, това обясняваше защо никой не се безпокоеше за отсъствието им.
— Да допуснем, че знам за какво говориш. Тогава защо просто не ми кажеш къде е Дантес? — попита Лусиен. — Защо трябва да търся помощ от един прокуден?
— Защото такива са правилата.
— Чии правила? — попита Лусиен, който вече беше повече от сигурен, че Моран е от висшия съвет.
— Не мога да ти кажа нищо повече, докато тази история не приключи. Просто потърси прокудения. Времето е най-важното нещо.
Ако той, както подозираше, беше пешка в някаква игра, Лусиен знаеше, че би било истинска лудост да последва съвета на Моран. Освен това, ако напуснеше земята на сборището, щеше да прекъсне връзката си с Ариел. Ако й потрябваше, нямаше да може да й се притече на помощ.
— Ако не откриеш Дантес, преди да е върнал паметта си, Гейлън ще те унищожи, а тя ще бъде в много по-голяма опасност, отколкото е в момента — отбеляза Себастиан.
Лусиен впери изненадан поглед в него. Толкова отдавна никой не бе чел мислите му, че се почувства нападнат. Изведнъж разбра защо Ариел го намираше за толкова дразнещо. Беше права. Четенето на мисли беше грубо нарушаване на личните права. Чувството се засили, когато се опита да прочете мислите на Себастиан и не успя. Очевидно магьосникът беше достатъчно силен, за да му попречи. Неуспехът го накара да почувства безпомощно безсилие, което го разгневи.
— Кой, по дяволите, си ти и какво искаш от мен? — попита той.
— Сега не мога да ти кажа, Лусиен. Просто ми се довери.
— Дай ми поне една причина да го направя — отвърна Лусиен.
— Нямаш друг избор — каза Себастиан. — Ако се добереш до Дантес, преди да е възвърнал паметта си, Гейлън няма да разбере, че си тук, преди да си готов да се разкриеш. Обаче ако не действаш според информацията ми ще изгубиш елемента на изненада. Гейлън ще те унищожи, а след това ще излее гнева си върху простосмъртните, загдето са ти помогнали. Познаваш го по-отдавна, отколкото аз, Лусиен. Какво мислиш, че ще стори с една простосмъртна жена, когато открие, че тя е обвързана с мелеза, който той е мразил през целия си живот?
Лусиен беше зашеметен. Как Моран бе узнал, че той и Ариел са обвързани с брачната магия?
Едното ъгълче на устните на Моран се изви в иронично забавление.
— Новообвързаните магьосници имат типичен вид, който не може да бъде сбъркан, Лусиен. Сигурен съм, че сам си го виждал. Но сега нямаме време да обсъждаме това. Трябва да отидеш при прокудения и то още
