„Любовта побеждава всички. Нека ние също се предадем на Любовта.“
Публий Вергилий Марон, „Поеми“
Лусиен се намръщи пред вратата на апартамента на майка си. Знаеше, че тя е вътре. Беше я видял да влиза в сградата и се бе изненадал от промяната във вида й. Тъмнокестенявата й коса беше почти изцяло побеляла. Освен това беше много по-слаба, отколкото я помнеше. Разбира се, откакто я бе видял за последен път, бяха изминали трийсет години и промените можеха да се очакват. Интересно какво ли щеше да си помисли, когато го видеше? Дали щеше да се зарадва, като го види? Или щеше да бъде разочарована? Или, още по-лошо, нямаше да реагира нито по единия, нито по другия начин?
Последната възможност се оказа почти достатъчна да го накара да си тръгне, но не можеше да го направи. През последните две седмици Себастиан ежедневно го бе подканял да дойде да я види. Макар да използваше посещението си при майка си като извинени, трябваше да признае, че не това беше истинската причина.
Простата истина беше, че Ариел му липсваше толкова много, че чувстваше непрестанна болка, която се засилваше с всеки изминат ден. Продължаваше да си повтаря, че трябва да я забрави. Тя го бе предала. Освен това самата тя бе казала, че ако иска да разчита на нечия любов, трябва да даде на този човек причина самият той да му повярва. Беше го помолила да й даде шанс. През последните няколко дни Лусиен бе започнал да осъзнава, че желае да й даде тази възможност. Беше видял какво бъдеще го очаква без нея, а то беше пусто, болезнено съществуване. Проблемът беше там, че самият той не можеше да живее в света на простосмъртните, а не знаеше дали Ариел ще бъде щастлива в света на сборището.
Ето защо накрая се поддаде на тормоза на Себастиан. Знаеше, че майка му бе напуснала сборището, защото беше нещастна там и искаше да узнае причината. Ако решеше да гради нов живот с Ариел, не желаеше тя да бъде толкова нещастна, та ако с него се случеше нещо, тя да изостави детето им. Не че вярваше, че Ариел е способна на подобно нещо. Както бе доказала с брат си, тя беше привързана до ярост към тези, които обичаше.
Все пак беше важно да знае дали нещастието на майка му в сборището е присъщо на всички простосмъртни или е било личен проблем. Вече беше обрекъл Ариел на нещастен, самотен живот, но в своя свят тя поне имаше близките и приятелите си. А неговото семейство го нямаше, така че в неговия свят тя би имала само него и детето, което щяха да заченат заедно, а това можеше да се окаже недостатъчно да я направи щастлива.
Като пое дълбоко дъх, Лусиен почука на вратата. Няколко секунди по-късно майка му отвори с раздразнен вид, но щом го погледна, кръвта се оттегли от лицето й.
— Лусиен! — дрезгаво прошепна тя.
Лусиен се взря в лицето й, което се бе променило съвсем малко с годините. Имаше няколко нови бръчки край очите и устата, а лицето й беше малко по-слабо. Но все пак си оставаше лицето на жената, която бе му чела смешните приказки за спящи красавици и ревниви феи.
— Здравей, майко — каза той.
В този миг тя избухна в сълзи. Лусиен се почувства така объркан, както когато Ариел плачеше. Нямаше представа какво да прави. Ако беше Ариел можеше да я целуне, за да я успокои, но в случая този вариант определено не беше подходящ.
За щастие не му се наложи да взима решение, тъй като тя бързо се съвзе. Отправи му една слаба усмивка и каза:
— Имаш същия удивен вид, като баща си, когато плачех. Заповядай, влез. Обещавам ти, че няма да проливам повече сълзи.
Лусиен предположи, че от него се очаква да каже нещо в отговор на думите й, но не го направи, защото нямаше представа какво би било подходящо в случая. Времето си в света на простосмъртните бе прекарал зад бара във „Вещерска отвара“ и нямаше представа как да се справя с плачещи жени. Трябваше ли да й каже, че може да плаче? Или трябваше да я накара да спре?
— Искаш ли нещо за ядене? — попита тя, като го въведе в малката си, обзаведена с вкус дневна.
— Не, не съм гладен — отвърна той, докато сядаше на канапето. Тя се настани в креслото срещу него. — Ако съм дошъл в неподходящ момент мога да намина друг път.
— Лусиен, никога не би могъл да дойдеш в неподходящ момент — каза тя, а очите й плувнаха в нови сълзи. — Дядо ти ми обеща да те изпрати при мен, когато стане време да научиш истината за раждането си, но бях започнала да смятам, че никога вече няма да те видя. Зная, че той не ме одобрява и... Е, сега не е време да го обсъждаме — каза тя, като махна с ръка. — Дошъл си да научиш за себе си. Какво ти каза дядо ти?
— Всъщност той никога нищо не ми е казвал — отговори Лусиен.
— Съвсем нищо? — недоверчиво попита тя. Когато Лусиен поклати глава, тя продължи: — Искаш да кажеш, че те е изпратил при мен, без да ти даде никаква информация?
— Не ме е изпращал — поясни той. — Дядо умря преди три години.
— О, Лусиен, съжалявам! — искрено възкликна тя. — Дядо ти и аз имахме търкания, но аз го уважавах. Сигурна съм, че ти си също такъв чудесен висш свещеник, какъвто беше той.
Лусиен се размърда сконфузено.
— Боя се, че не съм висш свещеник. След смъртта на дядо последваха някои... някои усложнения и поста бе приет от друг.
— Какви усложнения? — попита тя, а очите й се присвиха. Преди Лусиен да успее да отговори, тя каза: — Защото си наполовина простосмъртен, нали?
— Да.
— Проклятие! — промърмори тя, като стана и започна да крачи напред-назад. — Казах на баща ти, че ще се случи нещо такова, но той не ми повярва. Той беше толкова приятен и разбран човек, че не можеше да види високомерието, което е обхванало сборището. Постоянно му повтарях, че считат простосмъртните за по-низши, но той възразяваше, че съм свръхчувствителна. Виждаше в теб само предизвикателството към бъдещето и беше така погълнат от мечтата си, че не забелязваше ада, през който те прекарваха останалите.
Изведнъж спря да се разхожда и тъжно поклати глава.
— Съжалявам, че са се отнесли толкова зле с теб, Лусиен. Може би щеше да бъде различно, ако баща ти беше жив. Може би щеше да ги накара да видят бъдещето така, както той го виждаше, но, честно казано, не съм сигурна, че щеше да успее.
— Не ти харесва народа ми, нали? — отбеляза Лусиен.
— Твоят народ — печално повтори тя. — Ето това е поведението, за което говоря, Лусиен. Вярно е, че расата ти превъзхожда в много отношения останалите хора, но също така е вярно, че сте човешки същества, също като мен или кой да е друг. Обаче именно това поведение на расово превъзходство, доведе същата тази висша раса на границата на изчезването. Твоят народ е бил толкова изключителен, че е ограничил кръвните си линии и преди повече от хиляда години генетиката си е казала думата.
— Имаш предвид ограниченото възпроизводство? — попита Лусиен.
— Да — отвърна тя. — Баща ти беше видял къде е проблемът и затова ме бе потърсил.
— Потърсил ли?
— Значи наистина не знаеш нищо, така ли? — промърмори удивено тя. — Дядо ти никога ли не ти е казвал, че съм генетик?
— Не — зашеметен отвърна Лусиен. — Знаех, че си доктор, но мислех, че си медик.
Майка му се отпусна назад в креслото и разтри слепоочията си с пръсти.
— Предполагам, че е по-добре да започна от самото начало, иначе нищо няма да разбереш. Както вече казах, баща ти беше проумял проблемът с твоята раса и слуховете за изчезването ви го безпокояха. Започнал да изучава генетика и стигнал до извода, че ако расата ти се смеси с простосмъртните, проблемът ще бъде решен. Но осъзнал, че ще има несъгласие с предложението му. Именно тук е проблемът с елитаризма. Ставаш толкова загрижен за поддържането на собствената си изключителност, че губиш реална преценка за нещата.
Тя спря, отпусна глава назад и се загледа в тавана, сякаш изгубена в спомените си.
— Баща ти решил, че най-добрият начин да се докаже теорията е да разполага с пълно генетично
