IX
По Амазонка
След като слязоха в Белем, тримата приятели си ангажираха стаи в един хотел в модерната част на града. Капитан Новицки веднага се върна на пристанището, за да се осведоми какви кораби заминават нагоре по Амазонка, а Томек и Сали излязоха да разгледат града.
Белем, Манауш и Икитос — трите най-важни града край Амазонка — дължаха бързия си разцвет на каучука. В пристанището всеки ден пристигаха кораби, които докарваха каучука, събран в затънтените блатисти джунгли, и едва оттук „черното злато на Бразилия“ потегляше нататък, по света. По улиците цареше оживено движение. В най-новия квартал на града се намираха канторите на каучуковите предприятия и банките. Градът представляваше естествена „врата на Амазонка“. Всеки, който искаше да отиде във вътрешността на континента, трябваше да започне пътуването си от пристанището на Белем, защото в тази част на Бразилия всемогъщата река беше единственият път.
В непосредствена близост с европейския квартал, който светеше от чистота и богатство, се простираше старият град с криви улички и сокаци, пълни с мръсотия и мизерия. Томек и Сали започнаха разглеждането на града от крайбрежието на реката, където беше най-представителният квартал. Там именно се намираха търговските фирми, предприятията, учрежденията, луксозните хотели, ресторанти, кафенета, разкошните магазини, които привличаха погледа със своите витрини, препълнени е всевъзможни предмети.
Тази част на града не беше толкова интересна за Томек и Сали. Затова, след като хвърлиха бегъл поглед към широките чисти булеварди, паркове и дворци, те веднага свиха в една напречна улица, която водеше към стария град, построен още по времето на колонизацията. Тук доминираха масивни бели дворци и мрачни храмове, напомнящи крепости, защото и португалските конквистадори, подобно на испанските, са се стремели с меч и кръст да поробят южноамериканските индианци.
Томек и Сали с интерес гледаха старите сгради, чиито мрачни зидове пазеха историята на кървавата завоевателна война и безнадеждната съпротива. Разгледаха старинната катедрала от XVIII век и след това се запътиха към прочутото рибарско пристанище Веро Песо, просмукано от характерната миризма на риба. Беше пазарен ден. Край брега на реката се чернееше гора от мачти на различни корабчета, гемии и индиански лодки, с които хиляди хора пристигаха на пазара в Белем дори от доста отдалечени кътчета на Амазония.
Тържището представляваше незабравима гледка. На фона на зиданите, не особено високи къщи, украсени с фронтони или островърхи кулички, сновеше пъстроцветна тълпа. Светлокафяви индианци, метиси, негри, чиято кожа варираше от пепеляво до абаносово черно, мулати, японци, китайци и бели идваха на пазара не само за да продадат или купят нещо, но също така, за да разменят новини и клюки. В дива Амазония селищата, понякога и отделните къщи бяха разделени помежду си от стотици километри непристъпни дебри. Затова на пазара никой не бързаше, не проявяваше нетърпение, всеки с готовност се впускаше в разговори.
Младите съпрузи останаха доста дълго на Веро Песо. Сали купи няколко дреболии за приятелите в Манауш, а после кръстосваха по площада и с любопитство наблюдаваха пъстрата тълпа. Някои продавачи бяха отворили сергии, а други бяха сложили стоката си направо на каменната настилка. Там можеше да се купи ориз, грудки и стрито, едрозърнесто брашно от маниока, наричано фариня, кастаньош ду Пара, или прочутите бразилски орехи, какао, кокосови орехи, банани, ананаси, риба — от най-дребна до великанска, — а покрай множеството хранителни продукти и ценни крокодилски, змийски и ягуарови кожи, чудновати изделия от крилата на прелестни пеперуди, огърлици от сушени семена, дантели от палмови влакна и много, много различни предмети, изработени от сръчните индиански ръце. Не липсваха и сбирки от пеперуди, връзки изсушени колибри, дори живи папагали, които умееха да произнасят някои португалски и испански думи, маймуни, а се случваше и жива анаконда или ягуар.
Разглеждането на града им отне почти целия предиобед. Томек имаше огромно желание да разгледа подробно и стария Белем, обитаван предимно от метиси и мулати и завършващ с кривите си, тесни улички чак при тропическия лес, но Сали му напомни за Динго, който бяха оставили в хотела.
Новицки вече се беше върнал от пристанището и докато ги чакаше в стаята, си сръбваше от своята любима ямайка. Динго радостно завъртя опашка, а капитанът закачи Сали:
— Синигерче, какво толкова си накупило?!
— Това са подаръци за господин Смуга, за Наташа и Збишек — обясни Сали. — Исках да ви купя говорещ папагал, но Томи каза, че сега това ще бъде твърде неудобен подарък.
— Говорещ папагал, казваш? — рече Новицки. — А знаеш ли, че всъщност ми се иска да имам такава умна птица!
— Най-вече заради това говорене я разубедих — намеси се Томек. — Вярно е, че той можеше да каже: бом диа, компадре, тоест добър ден, приятелю, но това бяха единствените му прилични думи, останалите представляваха португалски псувни.
— Хм, наистина щеше да бъде неудобен в прилично общество — призна Новицки.
— Ще ви направя такъв подарък преди заминаването от Америка — обеща Сали, след което попита: — Какво научихте на пристанището?
— Срещнах един другар, моряк. Някога плавахме заедно на едно старо корито — отвърна капитанът. — Славно момче, само че хърка жестоко!
— Драги господин капитан, освен това научихте ли нещо за корабите, които заминават нагоре по реката? — нетърпеливо го прекъсна Сали.
— Напоследък скачаш като попарена — скара й се Новицки. — Точно исках да обясня, че тоя мой колега сега е капитан на кораб, който пътува по Амазонка. Неговата „Санта Мария“ утре в зори потегля за Манауш.
— Ах, това е прекрасна новина! — извика Сали и прегърна моряка.
— Наистина чудесна вест — зарадва се Томек. — Кога се пренасяме на кораба?
— Веднага след дъжда — каза Новицки.
— Ама то не вали! — възрази Сали.
— Не се безпокой, дъждът ни е в кърпа вързан. През зимата тук всеки следобед се излива пороен дъжд. Сега имаме време да обядваме и да подремнем. Привечер ще се качим на „Санта Мария“.
Малко преди залез слънце те стигнаха на пристанището. „Санта Мария“ беше малък параход с два комина и голямо гребна колело отзад. Десетина-петнадесет мулати тъкмо привършваха товаренето на големи дървени цепеници, с които се подгряваха котлите на кораба.
— Значи, това е „Санта Мария“! — прошепна Сали.
— Не се безпокой, синигерче! — успокои я Новицки. — За нас ще се намери някаква кабина.
Качиха се по мостика на долната палуба, задръстена от хора, чували, кошове, добитък и птици. Сали стисна здраво нашийника на глухо ръмжащия Динго и със съжаление си помисли за просторната, удобна „Звездата на Юга“, която се виждаше оттук много добре, но в същата минута по стълбичката от горната палуба се спусна мъж със среден ръст, широки плещи и дълбок белег на лявата буза. Размахвайки широко ръце, той разбута човешката навалица и застана пред тримата приятели.
— Това е Фред Слим, капитанът на това старо корито — представи го Новицки, после добави: — А това са Томаш Вилмовски, жена му и нашето куче Динго! Приготви ли ни кабина?
— Ай, ай, капитане!69 — отговори по английски Слим и вдигна ръка до козирката на нахлупената си фуражка, след което подаде възлестата си лапа на Томек, поклони се на Сали и каза: — Изхвърлих една компания от първокласната кабина, която ще предоставя на господин Вилмовски и неговата прекрасна съпруга. Ти, капитане, се разполагай в моя апартамент като у дома си. Виждаш колко е претъпкано навсякъде.
— Добре, само че през нощта се измитай на мостика, защото знаеш, че хъркането ме нервира — каза Новицки. — Кажи да качат вещите ни, оставихме ги в една количка на кея!
— Хей, Рамон! — извика капитан Слим на един широкоплещ мулат, който наглеждаше товаренето на дървата. — Погрижи се за багажа на господата! А сега, моля, след мен!
Капитан Слим първо заведе гостите си в кабината, определена за младото семейство, помогна им да си наредят багажа, а после всички заедно преминаха в капитанската каюта, наричана гръмко от него апартамент. Това беше най-обширното и най-приветливото помещение на кораба. Върху приготвената за вечеря маса с прибори за четирима души стоеше цяла редица бутилки с оригинална ямайка. Като ги видя, капитан Новицки цял засия и каза:
