морско училище!
— За какво му е притрябвало училище?! — избухна Слим. — Тукашните реки той познава като дупките в джобовете на гащите си, а по слух и зрение никой от нас не може да се мери с него.
— Сам забелязах по време на нашите ловни експедиции, че коренните жители на дивите страни имат по-добре развити сетива от нас — намеси се Новицки. — Но не бих повярвал, че човек може да бъде добър моряк без училище.
— Ба, и аз някога мислех така! — отвърна капитан Слим. — Отначало постоянно контролирах Джек, после обаче го оставих на мира. Стоя с него при кормилото; вечерта е тиха, ясна, месецът осветява Амазонка като морски фар. Не щеш ли, Джек казва; „Трябва да караме по-близо до брега, водата приижда.“ Питам: „Откъде знаеш?“, а той: „Отгоре се чува бучене.“ След два часа реката се превърна в същински ад. И ако това не е слух, здраве му кажи! А вижда като котка. През нощта ще забележи плуващи дървета във водата, въртопи. Понякога дори си мисля, че всичко това у него се дължи на необикновения му инстинкт.
— Ами ако задреме? — не мирясваше Томек.
— Ще се събуди точно навреме. Ако не пие ракия, докато е на служба, на него може да се разчита — увери го капитан Слим и наля ром в чашките.
В разговори и наблюдения минаха няколко дни без особени събития. На осмия ден, малко след залез слънце, в мръсножълтите води на Амазонка се появи ивица черна, прозрачна вода. Това означаваше, че „Санта Мария“ наближава Манауш, разположен недалеч от мястото, където Амазонка слива водите си с Риу Негру, тоест Черната река.
На долната палуба сред пътниците от трета класа избухна разноезична врява. Капитан Новицки, който винаги ставаше много рано, почука на кабината на приятелите си, след това отвори вратата и извика:
— Ставайте, сънливци… О-хо, ти вече си станал, братле?
— Ами да, събирам багажа — отвърна Томек. — След малко влизаме в Манауш.
— И аз съм будна вече — обади се Сали и седна на леглото. — Снощи на вечеря чух, че наближаваме Манауш, и цяла нощ се събуждах и се ослушвах.
— Не се учудвам, синигерче, защото и аз изгарям от нетърпение какви новини ще чуем — отговори Новицки, като галеше Динго по главата.
— Как бих се радвала, ако заварим господин Смуга завърнал се у дома си!
— Това действително би било чудесно. Слушай, братле, накъде се понасяме от пристанището? При приятелите или в кантората? Багажа можем временно да оставим на кораба, „Санта Мария“ ще стои в Манауш няколко дни.
— Извадил съм и двата адреса — каза Томек.
— Мисля, че първо трябва да отидем в дома на семейство Карски — предложи Сали. — Ако има да чуем лоши новини, предпочитам да ни ги кажат приятелите.
— Вярно, права си — призна капитан Новицки.
— Добре, тъкмо така ще направим — повтори Томек.
Тримата приятели привършваха закуската, когато „Санта Мария“ навлезе в Риу Негру. Широката ивица черна, прозрачна вода водеше право към близкото, изрядно уредено речно пристанище, чийто подвижен кей можеше да се приспособява към твърде променливото ниво на водата. Капитан Новицки и Томек с гордост осведомиха Сали, че това модерно пристанище е построено от поляк — инженер Римкевич.
Пристанището беше много оживено. Освен два големи презокеански кораба се виждаха петнадесетина речни парахода и множество гемии и лодки от различни видове. В малките блатисти заливи покрай пристанището по брега бяха наредени дървени къщурки, построени върху салове. По естествения канал между къщичките кръстосваха малки лодки, които тук бяха единственото съобщително средство.
Градът постепенно се изкачваше по невисок хълм. Над червените покриви на едноетажните къщички се извишаваха църковните кули и великолепните ветрила на палмите. По-горе на хълма се виждаха фронтони и куполи на огромни постройки. Тъмнозеленият пояс на екваториалната джунгла обгръщаше в широк полукръг целия град, така че той единствено чрез реката можене да поддържа връзка с останалата част на страната.
— Ето ни в Манауш! — каза капитан Новицки.
— Не виждам Збишек, нито Натка — огорчена възкликна Сали.
— Първо, не знаят, че пристигаме днес, второ, никой не би могъл да ги съгледа в тая навалица — успокои я Новицки.
Каменният кей гъмжеше от народ. Мулати, метиси и индианци пренасяха на корабите дърва за огрев, които бяха натрупани на големи камари по крайбрежието. Други разтоварваха от гемиите или пък товареха на корабите, които щяха да заминат надолу по реката, черни топки каучук, чували с фасул, сандъци със захар и брашно, а в индианските лодки се въртеше търговия с риба, костенурки, яйца, зелени портокали, банани, папаи — плодове на пъпешовото дърво, опитомени папагали и маймунки. Сред полуголите местни жители първенство държаха модно облечените бели и метиси. На кея не липсваха и кокетни, тъмнооки креолки75, които се пазеха от слънцето с пъстроцветни чадърчета. Във въздуха кръжаха, търсейки плячка, черни лешояди урубу.
Тримата приятели заедно с Динго слязоха на сушата, а багажа си оставиха на кораба. Един файтон ги закара на адреса, който Карски им бяха дали в писмото. Вратата им отвори Наташа. Цяла минута тя от вълнение не можа да промълви нито дума, след това се разплака и започна сърдечно да поздравява дългоочакваните гости.
Наташа дълго прегръща Сали. Капитан Новицки смушка Томек в хълбока и пошушна:
— Лоши вести ще чуем, посрещна ни с плач…
— Така изглежда, Натка е много разстроена — шепнешком отговори Томек.
Наташа дълго се здрависва с приятелите, а накрая прегърна верния Динго и въведе всички в една стая със спуснати щори.
— Гого, Гого! — извика тя, а когато индианчето се появи на прага, тя бързо започна да му поръчва: — Тичай при мъжа ми! Веднага да дойде тук с господин Никсън! Кажи, че най-сетне пристигнаха…
Отново избухна в плач. Сали я прегърна през рамо и започна да я успокоява. Новицки, който знаеше сносно португалски, се приближи до момчето и каза:
— Малкия, тичай при господин Карски. Кажи му, че са пристигнали приятелите.
Индианчето изчезна зад вратата. Тъй като Наташа се поуспокои, Новицки пристъпи към нея и кратко попита:
— Не е ли жив Смуга?
— Нямаме абсолютно никакво известие от него — отговори тя с разтреперан глас. — Тръгна да гони убийците и изчезна безследно…
Новицки си отдъхна дълбоко, после се разведри и настроението му веднага се възвърна.
— Сто умрели кита! Помислих, че сте получили трагично известие, след като ни посрещаш толкова опечалена — рече той. — Винаги съм казвал на Томек, че човек не бива да оплаква приятелите си, преди да ги е видял мъртви.
— Толкова се надявах, че въпреки всичко ще намерим господин Смуга тук — тихо каза Сали.
— Но след като не го намерихме, да помислим как да го спасим — обади се Томек. — Господин Смуга има голям опит. Той не би могъл току-тъй да се загуби!
— Изчезна преди шест месеца и девет дни… Може ли още да има някаква надежда? — тъжно попита Наташа.
— През главата ни са минали и по-лоши работи — отговори Новицки. — Смуга неведнъж е изчезвал безследно, пък после се е намирал.
— Толкова много се радвам, че сте вече тук — тихо промълви Наташа. — Броях дните… Откакто сме пристигнали, все се страхувах за господин Смуга и непрекъснато треперех за Збишек. Той е още толкова неопитен, а иска да подражава на тебе, Томек, и на господин Смуга. Но къде ще се мери той с вас!
— Сядай и разказвай всичко отначало — каза капитан Новицки. — Докато дойдат ония двамата, ние ще се ориентираме в положението, а и на тебе ще ти поолекне на сърцето.
— Още от първия ден непрекъснато се боях — започна Наташа. — Господин Смуга е безразсъдно смел, той направо си играе със смъртта. Тук стават страшни неща. Каучуковата треска е отприщила най-низките
