страсти у хората. Всички са се овълчили един срещу друг.
— Не вярвам възможността за забогатяване да е помътила разсъдъка на господин Смуга — решително възрази Томек.
— Господин Смуга беше може би единственият честен човек, когото съм срещнала тук — поривисто каза Наташа. — Той се противопоставяше на насилието и злото. Но какво би могъл да направи сам срещу тая сган от негодници!?
— Ами този негов съдружник, Никсън, за когото ни писахте, и той ли е мошеник? — попита Новицки.
— Никсън?… Не, не мога да кажа нищо лошо за него. Притеснява се поради изчезването на господин Смуга, грижи се за мен и Збишек… Но защо не послуша съвета на господин Смуга? Ако беше прибрал племенника си от Путумайо, това мило момче можеше още да си живее.
— Сигурно го гризе съвестта, но станалото станало — философски каза Новицки. — Разказвай нататък.
— Господин Смуга за късо време си спечели тук голямо уважение. От него се страхуваха всички, включително и Педру Алвареш, най-големият враг на Никсън. Страхуваха се, защото вадеше оръжието си светкавично и… винаги уцелваше.
— Значи, е имало и трупове! — намеси се Новицки.
— При няколко битки в каучуковите лагери бяха дадени жертви. В Манауш господин Смуга само обезвреждаше нападателите. Това им стигаше, за да се боят от него като от огън. Но нали всяка минута би могъл да попадне на по-добър стрелец. Не можете дори да си представите какво обаяние има този изключителен човек за Збишек!
— Никак не се учудвам. От първия ден на нашето познанство с господин Смуга аз исках да му подражавам — каза Томек.
— И благодарение на това стана отличен стрелец, а също и опитен, умен и разсъдлив мъж — добави Новицки. — Самият аз бих се хвърлил в огъня за Смуга!
— И аз! Бих направила всичко, каквото поиска от мене — разгорещено каза Наташа. — И затова се страхувах за нас и за него, защото той рискуваше заради нас тримата. Ала нито аз, нито Збишек не бихме могли да се сравняваме с него. Освен това Амазонка все така ли вдъхва ужас.
— В тропическите страни животът не е лек, както мислят някои в Европа — забеляза Томек.
— Във водите е пълно с кръвожадни чудовища, всяка педя земя гъмжи от всевъзможни червеи и насекоми, а дори и в къщи, когато си лягаш да спиш, трябва да надникваш под одеялото да не би случайно в леглото ти да се е скрила някаква гадина — каза Наташа. — Това е демоничен град! Джунглата наднича зад всяка къща, а хората са по-лоши от диви зверове. Проклетият каучук е убил съвестта у тях.
— Не, не каучукът, а алчността прави хората по-лоши от зверовете — възрази Томек.
— Да, да, прав си, братле. Хората са по-лоши от чакали — присъедини се към него Новицки. — Но може би положението не е чак толкова лошо, колкото го описваш, Наташа. Ти си чувствителна жена. Такива неща като тук са ставали и в Аляска, и в Калифорния, и не само там. Въпреки това всяко беззаконие си има край, а хора като Смуга помагат да се въведе ред.
— Прекрасно го казахте, капитане — въодушевено се провикна Томек. — С нас Наташа сигурно ще си възвърне равновесието. Тогава на всичко ще погледне с други очи.
Наташа слисано гледаше приятелите си. След малко избухна отново:
— Ще ви видя какво ще кажете, когато се запознаете с Педру Алвареш. Този човек няма нито съвест, нито скрупули.
Натъжената Сали се развесели и извика:
— На кораба Томек направи Алвареш на пестил. А господин капитанът даде добър урок на индианеца, който го придружаваше.
— Какво говориш?! — смая се Наташа.
— Да, да, Алвареш и неговият човек намериха, каквото си търсеха — весело продължи Сали. — Моите момчета не се боят от никого. Ще видиш, сега работите ще вземат друг обрат. Алвареш да му мисли!
По лицата на двете „момчета“ се изписа самодоволна усмивка. Огромният Новицки изсумтя зарадван и рече:
— Ако установим, че Алвареш е виновен за изчезването на Смуга, ще му извия врата като на пиле.
— Ще го направите, мили капитане, но чак когато на двама ви с Томек стане ясно, че вече няма друг изход — възпря го Сали.
— Ти ме водиш за носа, непоносимо създание. Но не бой се, когато не са с нас уважаемият господин Вилмовски и Смуга, Томек съставя всички планове, а аз разбивам мутрата на ония, които му пречат.
— Вие наистина сте чудесни — обади се Наташа. — Чувствувам, че с вас ще се поободря. Толкова се радвам, че дойдохте!
Тримата приятели започнаха да прегръщат разплаканата Наташа, но в същия момент вратата с трясък се отвори и в преддверието нахълта Збишек, а след него влезе Никсън. Збишек дълго държа в прегръдките си Томек и от вълнение очите му се просълзиха. Вероятно Томек извика в спомените му родния дом в далечна Варшава и всички онези, за които тъгуваше много.
След малко Томек отдръпна братовчед си от себе си, но продължи да го държи за раменете.
— Възмъжал си — каза той. — Родителите ти се зарадваха на снимката ти с Наташа. Изпратих им я по един познат. Нося ти писма от тях. А сега ни представи на господин Никсън.
— Значи, вие сте господин Томаш Вилмовски — започна Никсън, като оглеждаше внимателно младия мъж. — Много съм слушал за вас.
Никсън се ръкува със Сали, а след това с капитан Новицки. Една индианска девойка донесе поднос с чай и закуски. Когато всички седнаха, Никсън заговори пръв:
— Господин Карски вече ви е уведомил с писмо за това, което стана тук. Знаете също така, господа, какви са моите връзки с господин Смуга.
— Знаем, но много ви молим още веднъж сам да ни разкажете всичко — отговори Томек. — Трябва обстойно да се запознаем дори с подробностите, за да съставим план за действие.
Никсън най-напред разказа за непочтената конкурентна борба, водена от някои каучукови компании, за насилията, които вършели те спрямо индианците. Той искал да създаде условия за безопасна работа на своите хора и затова склонил Смуга да дойде в Бразилия и да организира въоръжена охрана.
— Откъде познавахте господин Смуга? — попита Томек.
— Препоръча ми го с писмо един мой познат, господин Уикхем, който дълги години беше в Бразилия — обясни Никсън.
— Да не би да имате пред вид англичанина Хенри Уикхем? — изуми се Томек.
— Да, за него става дума. Някога бяхме приятели, а след заминаването му за Англия поддържахме кореспонденция.
Томек изгледа изпитателно Никсън и след известна пауза каза:
— Познавам господин Уикхем, разговарях с него не много отдавна.
— Да не е споменал нещо за мене? — попита Никсън.
— Не, не спомена…
— Що за птица е тоя Уикхем? — намеси се Новицки, като забеляза известно безпокойство в очите на приятеля си.
— По-късно ще поговорим на тази тема. Най-напред нека позволим на господин Никсън да се изкаже.
Никсън говори надълго и нашироко за заслугите на Смуга към предприятието, за привличането му като съдружник. Заяви, че благодарение на Смуга в каучуковите лагери на неговата компания били създадени по-добри условия за работа, осигурена била безопасност. Освен това призна със съжаление, че сам извикал Смуга от джунглата в Манауш, за да обсъдят плановете за разширяване на предприятието. И тъкмо тогава лагерът бил нападнат. Обясни, че Смуга подозирал конкурента му, Педру Алвареш, като организатор на това нападение. После описа разговора на Смуга с Алвареш в „Тезоуру“, заминаването за Путумайо и резултатите от разследването.
— Не вярвах, че можем да разкрием убийците — продължаваше Никсън. — Доста време беше изтекло от нападението, но Смуга с някакъв кучешки нюх откри предателя в нашия лагер и от него научи истината. Реши да откупи главата на моя племенник от индианците яхуа, а после да залови убийците и да разобличи
