— Още не е толкова късно, ела при нас да си поговорим — предложи Наташа.
— Добре, и без това сега не бих могла да заспя.
Щом влязоха в стаята, Наташа развълнувано извика:
— Какво смятат да правят?!
Сали замислена мълчеше. Чак след някое време погледна към загрижените си приятели и каза:
— Рядко можеш да видиш добродушния капитан Новицки толкова вбесен.
— Какво искат да правят? — повтори Наташа, като поглеждаше ту мъжа си, ту Сали.
— Няма какво да гадаем! В случай на нужда ще кажем, че цяла нощ са работили и не са излизали от къщи — обади се Збишек, а по-тихо добави: — Съжалявам само, че не ме взеха със себе си…
— И аз! Всички еднакво обичаме господин Смуга… — каза Сали.
— Първо Джон Никсън, толкова млад, жизнерадостен, а после благородният господин Смуга… Нищо не съм променила в неговата стая, още се надявам, че може все пак да се върне… — прошепна Наташа и тихо заплака.
Капитан Новицки сложи куфара върху креслото, след това го отвори и се обърна към приятеля си:
— Взех от кораби тъмните ни костюми и куртките, нощите тук са хладни. Преобличай се!
— Какво сте намислили? — запита Томек!
— След половин час трябва да се срещнем със Слим пред операта. Той добре познава Манауш и оня негодник Алвареш.
— Дали е било разумно да посвещавате чужд човек в нашите работи?
— Никой от нас не би могъл да разпитва за Алвареш, без да привлече вниманието върху себе си. Тук всички отлично знаят за неговата разпра с Никсън и Смуга. Ако стане нещо с него, подозренията веднага ще паднат върху нас. А Слим, без да рискува, може да се ориентира в положението. Той е човек на място, много неща сме преживели заедно.
— Сали се досети, че се каним да поговорим с Алвареш. Когато ме целуваше за лека нощ, тя ми пошепна: „Бъдете разумни!“
— Нея не можеш я излъга — каза Новицки. — Оня път в Аризона при шерифа Алан тя се досети, че възнамеряваме да освободим вожда Черната светкавица. Сега заради Збишек и Натка не можеше да настоява да я вземем със себе си. Навярно няма да мигне, докато не се върнем.
— Със Збишек говорихте ли за Алвареш? — заразпитва го Томек.
— Питах го туй-онуй, но и самият той непрекъснато говореше за Алвареш.
— И той ли присъствува на разговора ви с капитан Слим?
Новицки извади от куфара колана с револверите, който препасваше само в случай на изключителна опасност, а обикновено носеше револвера си в джоба на панталоните. Погледна приятеля си и отговори:
— Със Слим се уговорихме още докато пътувахме със „Санта Мария“. Отдавна бях решил, че ако не намерим Смуга в Манауш, ще си поприказвам с Алвареш, преди да отпътуваме оттук. Ще ти кажа направо, братле — ако имаш намерение да ме разубеждаваш, остани си в къщи, защото аз няма да отстъпя. Ти, както и твоят уважаем баща, не признаваш насилието. Като имах пред вид това, за всеки случай се уговорих със Слим. Той е човек от моето тесто. Око за око, разбираш ли?
Томек погледна Новицки право в очите и със сподавен глас каза:
— Излишно беше да казвате всичко това. Отиваме заедно и заедно ще понесем отговорността за това, което ще извършим.
— Тогава да тръгваме, нямаме много време!
Тихомълком излязоха в хола и се измъкнаха на улицата. На фона на небето, осеяно с ярки звезди, се чернееше големият купол на операта. След няколко минути двамата приятели спряха пред широките каменни стъпала. Томек едва успя да хвърли поглед към мраморните колони, поддържащи великолепния фронтон, защото между дърветата пред операта проблесна червено пламъче. Капитан Новицки също забеляза светлинката. Побутна с лакът Томек и те се качиха по стълбите.
Капитан Слим стоеше облегнат на едно дърво и пушеше цигара. Протегна за поздрав възлестата си ръка, и проговори:
— Лошо ли съм избрал мястото за днешната среща? Тук винаги е пусто като в гробище.
— Вероятно не и когато има представления — забеляза Томек.
— Представления?! — изкиска се в отговор Слим. — Откакто се помня, не е имало нито едно. Сградата е същата като парижката, но това е опера без певци. Понякога, веднъж на няколко месеца, ще дойде някоя пътуваща трупа и това е всичко. Никой не пее тук. Мястото е сякаш специално избрано за нас.
— Наистина сградата е внушителна — призна Новицки. — Провери ли дали шперцът отваря ключалката?
— Бъди спокоен, отваря я. Ще се промъкнем през входа за актьорите.
Томек не вярваше на ушите си.
— Значи, тук искате да докарате Алвареш? — попита изумен.
— Слим измисли това още на кораба — отговори Новицки. — Не му липсва фантазия, нали?
— Тук никой няма да ни пречи. Освен това, ако на Алвареш му се случи нещо по време на този мил разговор, ще мине доста време, докато го намерят — обясни капитан Слим. — А в дома му непрекъснато се навърта многобройна прислуга. Там не бихме могли спокойно да си поприказваме с него.
— А по какъв начин ще го подмамим тук? — обади се Томек, наблюдавайки неспокойно другарите си.
— Установих, че Алвареш всяка вечер остава до късно в своята кръчма „Тезоуру“. След това се прибира у дома си сам или придружен от индианеца, слугата му, когото видяхте на кораба — каза Слим. — Трябва да го спипаме, като се връща.
— Какво ще направим с индианеца, ако са заедно? — продължи да разпитва Томек.
— С него е най-трудно — призна Новицки. — Той е сляпо оръдие в ръцете на Алвареш.
— Глупак! Отдавна би трябвало сам да му забие ножа заради всички ония индианци, които Алвареш е пратил на оня свят в своите каучукови лагери — каза капитан Слим. — Няма как, аз ще се заема с него, ако излезе с Алвареш. Ще го зашеметя и ще го вържа. Ще полежи до сутринта в някоя задънена уличка.
— Готово, но го нападни отзад — посъветва го Новицки. — Аз и Томек ще се погрижим за Алвареш.
— Да вървим, късно става!
В „Тезоуру“ веселбата беше още в разгара си. През пролуките между завесите на прозорците проникваше мътна светлина. Оркестърът свиреше, чуваше се глъчка, смях и песни.
Тримата заговорници спряха на противоположната страна на тясната улица. Срещу ресторанта се издигаха две обширни сгради, заемани от някакви кантори. В тоя късен час там нямаше никого. Между тези сгради имаше проход към задната им страна. Заговорниците се скриха в този проход и зачакаха. От време на време развеселени посетители излизаха на групички от ресторанта, обаче Алвареш не беше между тях.
— Мина вече час, а тоя мерзавец още се забавлява — измърмори Новицки.
— Това е негова кръчма, изглежда, често остава там, докато я затворят — отговори Слим.
— Ако излезе с по-голяма компания, планът ни ще пропадне — разтревожи се Томек.
Мина още някое време. Изведнъж едното крило на летящата врата се отвори и от „Тезоуру“ излезе някаква жена. След нея изтича мъж. Хвана я за ръката и наведен към нея, нещо тихо й заговори.
— Той е! — прошепна Томек.
— Алвареш… — потвърди Новицки.
— Отиват си заедно, какво ще правим? — попита капитан Слим.
— Почакай малко тук, може оня индианец да излезе, а после запрашвай след нас към операта — поръча му Новицки. — Ние с Томек тръгваме след Алвареш.
— Той май че още няма намерение да се прибира, изтича след нея без шапка. Нещо спорят… — забеляза Томек.
— Тръгвай, не се туткай! — подкани го Новицки.
Промъкваха се покрай стените на къщите от другата страна на улицата. Алвареш и жената свиха в първата пряка. Новицки се огледа. Слим вече тичаше след тях.
— Индианеца го няма, Слим ни настига! Сто умрели кита, кой дявол я изпрати тая жена. Какво ще
