Томек и Новицки си подадоха ръце, а след това измъкнаха Алвареш на сцената, защото коленете му още се огъваха. На стълбите пред операта те се сбогуваха със Слим, който забърза към кораба. Преди да си тръгне Алвареш, Новицки го хвана за ревера на сакото и каза:
— Заради тебе направихме някои поразии в операта. Вземи да оправиш повредите. Ще кажа на Никсън да провери и да ми съобщи!
— Добре, сеньор, ще уредя това — кротко отговори Алвареш.
— Е, хайде, весели празници, в други ден е Бъдни вечер! Най-добре вземи да се маскиращ като Дядо Коледа, защото с тия синини по кратуната ще плашиш порядъчните хора!
По подпухналото и накълцано лице на Алвареш се мярна бледа усмивка. Той изглеждаше ужасно, едва се държеше на крака. Окървавената му риза висеше на парцали. Въпреки това гледаше победителя по-скоро с възхищение.
— Добре ме наредихте, още ми е замаяна главата! — каза той малко по-бодро. — Тоя младият ме свали на кораба с някаква хватка, която аз не зная, но ти, сеньор, наистина си по-силен. Можеше да ме убиеш! Кажи, защо не извади ножа, докато се борехме?
— Ножът е оръжие на подлеците, а аз обичам да се бия честно!
— Не съм много добър стрелец, затова се и страхувах от вашия Смуга. Цяло щастие, че в последния момент си спомних за това писмо! Е, да тръгвам вече, скоро ще съмне! Довиждане.
Алвареш бързо изчезна в тъмната улица.
— Отърва кожата… — промърмори Новицки. — Дано само не се опита пак да ни се изпречи на пътя!
— Сдобихме се с доказателство, че той няма непосредствена вина за изчезването на господин Смуга — каза Томек. — За другите си злодеяния някога ще си получи заслуженото наказание, бъди сигурен в това! Ние не можем да постъпваме като него!
— Не зная дали щях да се удържа, ако не беше писмото от Варгас — отвърна Новицки. — Право да си кажа, мислех, че със Смуга е вече свършено. Затова, когато чух, че може да е пленен от индианци, от радост бях готов да прегърна дори тоя мръсник Алвареш.
— Прав си, писмото наистина ми вдъхна кураж. Хайде да се прибираме, че ей сега ще съмне. Трябва да си сложиш компрес на лявото око. Почти се е затворило от отока.
— Най помага суров бифтек!
— Може да се намери в хладилника на Натка.
— Гледай, братле! Нашите са още будни! В къщата свети!
— Очаквах такова нещо. Досетили са се защо излизаме.
Те влязоха крадешком на верандата, а след това в хола. Учудване, дори тревога ги обзе, когато през отворената врата на вестибюлчето видяха не само всички свои, но и Никсън.
— Слава богу! Най-после се върнахте! — извика Наташа и се втурна към тях. — Да не би Алвареш?…
Млъкна насред думата, защото в същия миг погледна към капитан Новицки, видът на когото красноречиво свидетелствуваше, че е имало страхотна борба.
— Какво е станало тук? Защо господин Никсън е дошъл през нощта? — попита Новицки обезпокоен.
— Всичко ли е наред, момчета? — обади се Сали.
— Наред е, скъпа — успокои я Томек. — Кажи по-добре какво става тук.
— Досетихме се, че искате да се разправите с Алвареш. Понеже се забавихте много, помислихме, че може би ще ни е необходима помощта на господин Никсън — обясни Сали. — И затова Збишек го помоли да дойде.
— Господа, защо не казахте, че смятате да притиснете до стената Алвареш? Щях да взема неколцина от моите хора и да дойдем с вас — намеси се Никсън. — Виждам, че е имало борба. Вие не сте ли ранен? Да извикаме ли доктор?
— За такава дреболия? — възмути се Новицки.
— Веднага ще се заема с нашия капитан, само че съм много любопитна какво направихте с Алвареш? — извика Сали.
— Страшен бой изяде! Ако в предпоследната минута не си беше припомнил за писмото, което получил от Варгас, сега нямаше да е жив — отвърна Томек.
— Нима тоя разбойник най-после си получи заслуженото?! — възкликна Никсън. — Освен Смуга никой досега не се е осмелявал да му излезе насреща!
— Можете да бъдете сигурен, че Алвареш няма скоро да ви се изпречи на пътя. Половин час след битката още се олюляваше на краката си — добави Томек. — Това беше борба на живот и смърт!
— Какво пише Варгас в писмото си? Положително в него е имало нещо за господин Смуга, щом е спасило Алвареш? — намеси се Збишек.
— Моля ви, господин Томек, разкажете ни всичко отначало! Вероятно ще научим нещо много важно — предложи Никсън.
Томек описа развоя на събитията. Когато свърши, първа се обади Наташа:
— Значи, има искрица надежда, че господин Смуга е още жив!
— Варгас от години живее сред индианци и навярно добре познава техните обичаи — каза Никсън. — Сред пирите той се ползва с голям авторитет. След като той смята, че Смуга може да е бил пленен, кой знае? Дори ако шансът е едно на сто, не бива да го пренебрегваме! Експедицията може да трае дълго. Откриването на следите в Гран Пахонал няма да е лесна работа. Разполагате ли, господа, с неограничено време?
— Няма да си отидем оттук, докато не намерим нашия приятел или гроба му. А и тогава първо ще разкопая гроба, за да видя дали той лежи в него — решително заяви капитан Новицки.
— Експедицията ще погълне много пари. Компанията „Никсън — Рио Путумайо“ ще покрие всички разноски. Утре ще ви открия сметка в банката в Икитос — добави Никсън. — Ако смятате, че мога да ви бъда полезен, аз съм готов лично да взема участие в тази експедиция.
— Не е за вас да се скитате из степта! — отвърна Новицки. — По-полезни ще ни бъдат няколко верни индианци.
— И аз съм на същото мнение — каза Томек. — Освен това Збишек и Наташа искат непременно да дойдат с нас.
— Щом е така, вие, господин Збишек, ще бъдете представител на нашата компания в тази експедиция. Сумите ще изпращам на ваше име. Съгласен ли сте?
— Много благодаря! Вие направихте толкова много за мен и жена ми! — отговори Збишек.
— Няма какво да говорим — възрази Никсън. — Аз съм длъжник на Смуга. Ще направя всичко, само и само да му помогна.
— Благодарим ви от името на господин Смуга — каза Томек. — Финансовата помощ има голямо значение за нас. Ние не сме заможни.
— Моля да не се притеснявате за разходите. В кантората ще уредим всички формалности.
— Томи, спомняш ли си какво казваше господин Фоусит? — обади се Сали.
— Да нямаш пред вид рудниците на Мурибека? — попита Томек. — О, сетих се!
— Какво пак измисли това синигерче? — полюбопитствува капитан Новицки.
— Припомни ми за един човек, който също споменаваше, че някои индиански племена в Южна Америка смятат за чест да притежават бели пленници — обясни Томек.
— Разкажи ни за това, Томек! — помоли Збишек.
— То е много интересно, а може би и важно при нашето положение — прибави Наташа.
— Моля ви, говорете! — настоя и Никсън. — Кой е този господин Фоусит? Струва ми се, че съм чувал това име!
— Възможно е, защото полковник Фоусит е изследовател на Южна Америка — потвърди Томек. — Като председател на боливийско-бразилската гранична комисия през 1906 година и по-късно, през 1909 година, той е направил много ценни проучвания в Източна Боливия. Сега вероятно отново се намира на този континент.
Преди няколко месеца го срещнах в Лондон в Кралското географско дружество. Изнесе реферат за една индианска цивилизация, която съществувала в Южна Америка още преди покоряването й от инките. Има много легенди, които разказват за изчезнали градове, рудници и за някакво странно индианско племе, което