— А-ха, виждам, че не си забравил любимото ми питие!
Капитан Слим подсъзнателно докосна с длан широкия белег на бузата си и отговори:
— Как ще забравя! Благодарение на тебе се отървах само с това.
— Трябва да е било ужасно премеждие! — възкликна Сали.
— Какво ти ужасно премеждие! Обикновено сбиване! — възрази Новицки. — Щом масата е сложена, да не губим време и да сядаме.
— Кога заминаваме от Пара? — попита Томек, като поглеждаше неспокойно към наредените бутилки.
— Бихме могли да тръгнем вечерта, веднага след като натоварят дървата, но лоцманът е мъртво пиян. Ще потеглим на разсъмване…
— Щом се навечеряме, ще се заема с твоя лоцман — обади се Новицки. — Ще му натопя кратуната във ведро с вода от Амазонка и веднага ще изтрезнее.
Сали уплашено гледаше капитан Слим, Новицки и Томек, които бяха хванали лоцмана за краката и му потапяха главата във ведро с мътна вода. Клетият лоцман пръхтеше, плюеше мръсножълти потоци върху палубата и отчаяно махаше с ръце, които пукаха в ставите и скърцаха като крила на стара вятърна мелница. Сали не можеше повече да гледа тази сцена, изтича към тях и изхвърли ведрото през борда. Тогава ядосаните мъже с размах изхвърлиха лоцмана след ведрото. Сали се покачи на парапета, за да скочи да спасява давещия се и… се събуди от кошмарния сън. Отдъхна си с облекчение, а след това прихна от смях, като видя разтревожения Динго, който я гледаше вторачено. „Санта Мария“ плаваше и се тресеше цяла, а голямото колело, което я движеше, изскърцваше шумно при всяко завъртане. Значи, вече бяха на път за Манауш и тя беше проспала момента на потеглянето от пристанището.
Сали се огледа наоколо. Томек не беше в кабината, сигурно гледаше пейзажа от палубата. На масата, под окачената над нея нафтова лампа, лежаха десетки различни насекоми с опърлени крила. Сега вече Сали си спомни, че предишната вечер дълго не можа да заспи, защото рояци насекоми, привлечени от светлината на лампата, бръмчаха в москитовата мрежа над койката, а после продължаваха да шумолят по масата.
„Заради тия насекоми съм се успала, а Томи не ме е събудил“ — прошепна тя. Живо скочи от леглото, уми се, облече се и изтича от кабината. Сред пътниците от първа класа, която се помещаваше на горната палуба, не забеляза своите другари. Понамусена, тя застана до парапета.
„Санта Мария“ сигурно плаваше вече от няколко часа, защото в момента се намираше в живописен тесен канал от западната страна на остров Маражо, който съединява южния ръкав на устието със същинската Амазонка. Корабът се движеше бавно, тресеше се, скриптеше с колелото си, пухтеше и заедно със струйките жълточерен дим, който излизаше от двата тънки, високи комина, изхвърляше едри искри. Плоският покрив над горната палуба пазеше пътниците от този дъжд от искри, така че Сали се облакъти на парапета и започна дълбоко да вдишва упояващото ухание, което лъхаше от горите по близките брегове. Тук-таме сред зеления горски гъсталак се мярваше индианска наколна къща без стени, с покрив от палмови листа, а понякога край къщичките на местните жители се виждаха вили на бели хора, обградени с портокалови и бананови дървета наоколо.
Изведнъж някой застана зад Сали. Тя помисли, че е Томек или капитан Новицки и се престори, че не забелязва никого. Върху парапета, до лактите на Сали, се появиха две мургави ръце. Сега тя разбра, че бе сгрешила. Обърна се и видя непознат мъж. Беше висок, широкоплещест метис, прилично облечен, наконтен с пепеляв костюм и бомбе. На червената му връзка беше забодена карфица с голям брилянт.
По лицето на метиса играеше самоуверена усмивка. Каза нещо на португалски. Сали не разбра кито дума. Поиска да отмести ръцете му, за да си иде, но мъжът не се помръдна.
— Моля ви, пуснете ме! — каза Сали на английски.
— Не знаеш ли португалски? — Метисът премина на английски. — Питах те, за къде пътуваш, хубавице? Вероятно за Манауш?… Да не си артистка? Ако е така, мога да те ангажирам в моето заведение. Аз съм съпритежател на „Тезоуру“. Ако си мила към мен, ще имаш полза…
— Моля, пуснете ме да мина! — каза Сали по-рязко.
Метисът само се засмя.
— Не търся работа и нямам желание да разговарям с вас — добави Сали.
Метисът се наведе над Сали, но в същия миг някой силно го дръпна за рамото и го отлепи от парапета. Той видя пред себе си малко по-нисък млад мъж. Това беше Томаш Вилмовски.
— Когато една жена казва, че няма желание за разговори, трябва да бъде оставена на мира — каза Томек, като измери метиса със суров поглед.
— Ти бой ли искаш? — наперено го попита метисът.
Томек се сдържа и отговори:
— Не се заяждай, че може да съжаляваш след малко!
Метисът изневиделица стовари юмрука си върху Томек. После събитията се развиха така мълниеносно, че дори Сали разбра какво бе станало едва когато метисът се строполи на палубата.
— Ще се закачаш ли още? — спокойно го попита Томек.
Капитан Новицки стоеше отстрани и развеселен наблюдаваше кратката борба. Той сам беше научил приятеля си на тези безпогрешни удари, които обезвреждаха и най-якия противник, и беше уверен в изхода на схватката. Неочаквано той видя един индианец с нож в ръката да се прокрадва зад гърба на Томек. Капитан Новицки мигновено скочи към него, хвана го отзад за колана на панталоните и за врата и го повдигна нагоре. Индианецът описа дъга във въздуха и глухо се удари о стената на палубната кабина, след което се свлече безсилно на палубата.
Другите пътници с любопитство наблюдаваха боя. След малко дойде и капитан Слим. Ругаейки под нос, метисът се вдигна от палубата. Видя капитана на кораба.
— Затвори ги! — извика той, разярен от поражението си. — Те ме нападнаха!
— Още една дума и ще те изхвърля през борда! — предупреди го Новицки.
Метисът искаше да каже нещо, но капитан Слим го изпревари:
— Хубаво си помисли, преди да отвориш уста. Доколкото познавам моя приятел, той сигурно ще удържи думата си. Най-добре се прибери в кабината заедно със слугата си и двамата си мирувайте.
Като псуваше под нос, метисът си тръгна от палубата. С несигурна крачка се скри в коридора, а след него изчезна и индианецът.
Приятелите застанаха до борда. Новицки похвали Томек:
— Добре се справи.
След това се обърна към Сали и я попита:
— Какво искаше от тебе това местно конте?
— Мислеше, че съм артистка и ми предложи работа в своето заведение в Манауш.
— Има вид на паралия — каза развеселен Новицки.
— Знаете ли с кого се счепкахте? — обади се капитан Слим. — Тоя метис има значителни акции в едно каучуково предприятие. Това е Педру Алвареш, добре известен в Манауш и в Пара, а също и в Икитос.
— Чакай, чакай, как се казва той? — заинтригуван попита Новицки.
— Педру Алвареш — повтори капитан Слим.
— Сто умрели кита… — изненадан се провикна Новицки, но в същия миг Томек многозначително му смигна и той дипломатично завърши: — Наистина някъде съм чувал това име! Но да върви по дяволите, нали си получи заслуженото.
Когато капитан Слим отново зае мястото си на мостика, Сали се обади:
— Какво странно стечение на обстоятелствата, а? Вече се счепкахме с Педру Алвареш, за когото Збишек пише толкова лоши неща!
— Господин Смуга подозирал, че именно той е изпратил бандитите в лагера на Никсън. И за да докаже това, тръгнал да преследва убийците — добави Томек.
— Ако знаех предварително кой е той, щях да го доотупам — разтрепера се от яд Новицки. — От учудване насмалко щях да издрънкам всичко.
— Предпазливостта никога не е излишна, макар и да ми се струва, че капитан Слим не симпатизира на Алвареш — каза Томек.
