— Виждам го сега. Да, вярно, тръгват на война.
Питър го беше малко яд на тях, загдето знаеха толкова много; но ако искаше да ги командува, неговото царуване вече започваше, защото нали ви казах, че веднага ги обхвана страх.
Едно време в къщи, когато станеше време да си лягат, Небивала земя винаги започваше да изглежда малко мрачна и заплашителна. Тогава в нея се явяваха неизследвани области, които ставаха все по- обширни и през тях минаваха черни сенки; ревът на хищните животни ставаше съвсем различен и най-вече изчезваше увереността, че ще победиш. Децата бяха много доволни, че кандилцата светеха. Дори се радваха, когато Нана кажеше, че това там е просто плочата над камината и че Небивала земя е измислица.
Разбира се, в онези дни Небивала земя беше измислица, но сега беше истинска: нямаше кандилца да светят, всеки миг ставаше по-тъмно и къде беше сега Нана?
Досега бяха летели разпръснато, но когато се стъмни, и тримата се струпаха около Питър. Той вече не се държеше така лекомислено; очите му искряха и тръпки минаваха през телата им, щом се докоснеха до него. Сега летяха над страшния остров толкова ниско, че понякога одраскваха лицата си о върховете на дърветата.
Във въздуха не се виждаше нищо опасно, но въпреки това те напредваха бавно и с усилие, сякаш преодоляваха съпротивата на някакви враждебни сили. Понякога се спираха и висяха неподвижно във въздуха, докато Питър не им проправи път, удряйки с юмруци пред себе си.
— Не ни оставят да се спуснем на земята — обясни той.
— Кои са те, дето не ни пускат? — попита Уенди, изтръпнала от страх.
Но той или сам не знаеше, или не искаше да каже. Менче-Звънче беше заспала на рамото му, но Питър я събуди и я изпрати напред да разузнае местността.
От време на време той се спираше във въздуха, ослушваше се внимателно, сложил ръка на ухото си и светкащите му очи се взираха надолу така напрегнато, сякаш ще пробият две дупки в земята. След това политаше отново напред.
Храбростта му беше изумителна.
— Искаш ли сега едно смело приключение — обърна се той съвсем неочаквано към Джон — или предпочиташ първо да закусим.
— Първо да закусим — извика бързо Уенди и Майкъл с благодарност стисна ръката й; обаче Джон, който беше по-храбър, се поколеба.
— Какво приключение? — запита той предпазливо.
— Един пират е заспал в пампасите точно под нас — каза Питър. — Ако искаш, ще се спуснем на земята и ще го убием.
— Не го виждам — рече Джон след дълга пауза.
— Аз го виждам много добре.
— Ами ако случайно се събуди — пошепна Джон с дрезгав глас.
Питър се възмути.
— Да не мислиш, че ще го убия както спи! Първо ще го събудя и тогава ще го убия. Винаги така правя.
— Хей, та много ли пирати убиваш?
— Тонове.
Джон извика „чудесно“, но добави, че ще бъде по-добре най-напред да закусят. После запита дали сега има много пирати на острова и Питър му отговори, че никога досега не е виждал толкова много.
— Кой им е сега капитан?
— Хук — отвърна Питър и като произнасяше това омразно име, лицето му придоби строг израз.
— Джас Хук ли?
— Тъй вярно.
Тогава Майкъл наистина се разплака и дори Джон започна да говори задавено, защото те знаеха славата на Хук.
— Той беше боцман на Блакбърд — пошепна Джон с дрезгав глас. — Той е най-зъл от всички. Хук беше единственият човек, от когато Барбекю се боеше.
— Това е той, същият — каза Питър.
— Как изглежда? Едър ли е?
— Сега не е толкова едър, колкото беше.
— Как така?
— Отрязах парче от него.
— Ти ли?
— Аз, ами кой друг! — сопна му се Питър. — Ама аз ти вярвам, не се обиждай.
— Е, добре, добре.
— Но слушай, какво парче отряза?
— Дясната му ръка.
— Значи сега той не може да се бие?
— О, не може ли.!
— С лявата ръка, а?
— Вместо китка на дясната си ръка има една кука, която забива като нокът.
— Забива я!
— Слушай, Джон — каза Питър.
— Какво?
— Казвай „слушам, сър“.
— Слушам, сър.
— Всяко момче, което е под моя команда — продължи Питър, — поема едно задължение. Ти също трябва да дадеш обещание. — Джон пребледня. — Обещай, ако встъпим в бой с пиратите, да оставиш Хук на мен.
— Обещавам — каза Джон с глас, изразяващ пълна преданост.
Сега островът им се струваше не толкова зловещ, защото Менче-Звънче летеше с тях и нейната светлина им позволяваше да се виждат един друг. За жалост тя не можеше да хвърчи толкова бавно като тях и трябваше да се върти в кръг наоколо им, така че те летяха, обкръжени като от ореол. Това доста харесваше на Уенди, но Питър изтъкна, че светлината на феята може да представлява опасност.
— Тя ми казва — рече той, — че пиратите са ни забелязали, преди да се мръкне и са изкарали Дългия Том.
— Големият топ?
— Да. Те, разбира се, виждат нейната светлинка и ако се сетят, че ние сме наблизо, сигурно ще стрелят с топа.
— Уенди!
— Джон!
— Майкъл!
— Кажи й веднага да се маха, Питър — извикаха и тримата едновременно, но той отказа да я изпъди.
— Тя смята, че сме изгубили пътя — отвърна той рязко — и е доста изплашена. Да не мислите, че ще я оставя да хвърчи сама, когато толкова я е страх.
За миг кръгът светлина се прекъсна и Питър усети, че някой нежно го щипна.
— Тогава кажи й поне да си угаси светлинка-та — помоли му се Уенди.
— Не може да я угаси. Това е май единственото нещо, което феите не могат да направят. Светлинката сама си изгасва, когато феята заспи; също като звездите.
— Тогава кажи й веднага да заспи — извика Джон с почти заповеднически глас.
— Тя не може да заспи, освен когато й се спи. Това е единственото друго нещо, което една фея не може да направи.
— Струва ми се, че тия две неща са единствените, от които има някаква полза — изръмжа Джон.
В същия миг някой го ощипа жестоко.
