— Въпросите ми ще отнемат само една-две минути. Повярвайте ми, не бих искал да се натрапвам, но едно отлагане би могло да създаде сериозни затруднения.
— Кеди?
— Всичко е наред, Карл. Сега или по-късно — всъщност няма значение. — Тя затвори очи. — Слушам ви.
— Съжалявам, че ви карам да мислите за тези неща — започна Хардуик. — Имате ли нещо против да седна тук? — той посочи към креслото, което бе по-близо до Кеди.
— Моля, заповядайте… — Очите й все още бяха затворени.
Той се настани на ръба на стола. Да разпитва наскоро претърпелите загуба бе трудно за всяко ченге. Обаче Хардуик не изглеждаше особено притеснен от задачата.
— Искам още веднъж да повторите нещо, което ми казахте тази сутрин. Трябва да съм сигурен, че съм разбрал правилно. Споменахте, че телефонът е звъннал малко след един сутринта — а вие и съпругът ви сте спели по това време?
— Да.
— А знаете колко е бил часът, защото…?
— Погледнах часовника. Зачудих се кой ли ни се обажда в този късен час.
— И отговори съпругът ви?
— Да.
— Какво каза?
— Каза „Ало, ало, ало“ — три или четири пъти. После затвори.
— Спомена ли ви дали човекът от другата страна изобщо е казал нещо?
— Не.
— А няколко минути по-късно сте чули вика на животно в гората?
— Крясъка.
— Крясък?
— Да.
— Каква разлика правите между „крясък“ и „вик“?
— Вик… — Тя замлъкна и силно прехапа долната си устна.
— Госпожо Мелъри?
— Дълго ли ще продължи това? — поинтересува се Смейл.
— Просто искам да разбера какво е чула.
— Викът е нещо по-човешко. Вик — аз извиках, когато… — Тя примигна, сякаш за да изкара от окото си прашинка, после продължи: — Това беше някакво животно. Само че не в гората. Прозвуча доста по-близо до къщата.
— Колко време продължи викът — не, крясъкът?
— Минута или две, не съм съвсем сигурна. Спря, когато Марк слезе долу.
— Каза ли ви той какво смята да прави?
— Каза, че ще провери какво е. Това бе всичко. Той просто… — Тя спря да говори и започна да си поема въздух на бавни, дълбоки глътки.
— Съжалявам, госпожо Мелъри. Няма да ви отнема още много време.
— Той просто искаше да види какво е, нищо повече.
— Чухте ли нещо друго?
Тя постави ръка на устата си, като придържаше челюстта и бузите си, опитвайки се да запази контрол — поне донякъде. Червено-бели петна се появиха под ноктите й, толкова силно стискаше. Когато проговори, думите бяха приглушени от ръката й:
— Почти бях заспала отново, но чух нещо — някакво шляпване, все едно някой беше плеснал с ръце. Това е всичко. — Тя продължи да придържа лицето си, сякаш натискът бе единствената й утеха.
— Благодаря ви — каза Хардуик и се надигна от креслото. — Ще се постараем вмешателството да е минимално. Единственото, което ще направя засега, е да проверя какво има в това бюро.
Кеди Мелъри вдигна глава и отвори очите си. Ръката й падна в скута й, а след нея върху бузите й останаха ясни следи от пръсти.
— Господин следовател — промълви с немощен, но решителен глас, — вземете каквото е необходимо, но моля ви, зачитайте уединението ни. От пресата са безотговорни. Наследството на съпруга ми е от изключително значение!
Глава 21
Приоритети
— Ако затънем в тая поезия, ще има да си гоним опашките цяла година! — възкликна Хардуик. Произнесе думата „поезия“, сякаш беше най-гадното възможно тресавище.
Бележките от убиеца бяха наредени на голяма маса, разположена в средата на основната лекционна зала в
