През по-голямата част от пътя към вкъщи той шофираше, без изобщо да забелязва заобикалящата го природа. Чак когато се изкачи в по-високия край на долината и мина покрай магазина на Абелард в Дилуид осъзна, че облаците, които по-рано през деня бяха надвиснали над земята, се бяха разнесли. На тяхно място забележителен залез осветяваше западната страна на хълмовете. Покритите със сняг ниви от двете страни на криволичещата река бяха окъпани в такива невероятни цветове, че очите му се разшириха при гледката. А после с изненадваща бързина кораловочервеното слънце се скри зад насрещния рид и блясъкът угасна. Дърветата, останали без листа, отново бяха черни, снегът — девствено бял.
Когато наближи завоя към дома си, вниманието му бе привлечено от един гарван, кацнал на банкета на пътя. Гарванът бе застанал на нещо, което го издигаше с десетина сантиметра над нивото на настилката. Когато се изравни с него, го огледа по-добре: беше кацнал върху един мъртъв опосум. Странното в случая бе, че независимо от обичайната предпазливост на гарваните, той нито отлетя, нито показа какъвто и да е признак на безпокойство при преминаването на колата. Остана неподвижен и сякаш потънал в очакване, заради което странната картина приличаше на уловен сън.
Гърни отби по пътя към дома и превключи скоростите за бавното, с много завои, изкачване. Умът му бе зает с образа на черната птица върху мъртвото животно в падащия здрач: наблюдаваща, чакаща.
Разстоянието от разклона до имота на Гърни беше малко повече от три километра — или пет минути. По времето, когато достигна тесния селски път, който водеше от плевнята към къщата, въздухът бе станал по- сив и по-студен.
Паркира по-близо до къщата, отколкото правеше обикновено, вдигна яката си, за да се предпази от студа, и побърза към задната врата.
В момента, в който влезе в кухнята, отбеляза особеното празно звучене на помещението, което показваше, че Маделайн я няма. Около нея като че съществуваше някакъв тих шум, жужене на електрическо поле, чиято енергия изпълваше пространството, когато тя бе в него, и оставяше осезаема празнота, когато не беше.
Във въздуха имаше и още нещо, остатък от сутрешните емоции, мрачното присъствие на кутията от мазето, кутията, която все още си седеше на масичката за кафе в сенчестия ъгъл на стаята с все така недокосната панделка.
След като мина през банята и се преоблече, той се насочи към кабинета си и провери съобщенията на телефонния секретар. Имаше само едно. Гласът бе на Соня — изтъкан от коприна и звучащ като мелодията на виолончело: „Здравей, Дейвид. Имам един клиент, който е очарован от работата ти. Казах му, че скоро ще завършиш нов портрет, и бих искала да му кажа кога ще е наличен. «Очарован» въобще не е прекалено силна дума в случая, а освен това парите явно не са проблем. Обади ми се веднага, щом успееш. Трябва да измислим заедно как да се възползваме от ситуацията. Благодаря, Дейвид“.
Тъкмо бе започнал да набира в отговор, когато чу, че задната врата се отваря и след това затваря. Натисна копчето „стоп“, за да прекъсне обаждането, и подвикна:
— Ти ли си?
Отговор нямаше, което го подразни.
— Маделайн! — повика той по-силно, отколкото бе необходимо.
Чу гласа й, но той бе прекалено слаб, за да различи думите. Беше с онази честота, която, изпаднал в някое от злобните си настроения, той класифицираше като „пасивно-агресивно ниска“. Първата му реакция бе да остане в кабинета, но това му се стори инфантилно, така че отиде в кухнята. Маделайн се обърна към него от мястото до закачалките за палтата, където бе оставила оранжевото си яке. По рамената на якето все още проблясваха остатъци от сняг, което означаваше, че е вървяла пеша през боровата гора.
— Навън е тооолкова красиво! — проточи тя. Качулката на якето бе сплескала гъстата й кафява коса. Сега, като прекара пръсти през нея, тя бухна красиво. Отиде в килера, излезе след минута и започна да оглежда плотовете за готвене.
— Къде си сложил ядките хикория5?
— Какво?!
— Не те ли помолих да купиш хикория?
— Не мисля.
— Може и да не съм го направила. А може ти да не си ме чул?
— Нямам представа — отговори й той. Определено се затрудняваше да впише темата сред нещата, които в момента занимаваха ума му. — Ще взема утре.
— Откъде?
— От магазина на Абелард.
— В неделя?
— Нед… о, да — затворено е. За какво са ти?
— Ще правя десерта.
— Какъв десерт?
— Елизабет ще направи салатата и ще изпече хляб, Джан ще приготви чилито, а аз ще направя десерта. — Очите й потъмняха. — Забравил си, нали?
— Ще идват тук утре?
— Точно така.
— По кое време?
— Това има ли значение?
— Трябва да отнеса писмените си показания на следователите от екипа по криминални разследвания.
