— Нещо от сорта, че ти си имаш любимци…
— Ясно — замислено кимна Филип.
Мадлин пренебрегна предупредителните звънчета в главата си и продължи:
— Може би е искал да каже, че се тревожи за мен. Делото ще бъде под фокуса на медиите и прочие… — Замълча, просто не знаеше какво повече да каже.
— Добре — тръсна глава той. — Предполагам, че отдавам прекалено голямо значение на всичко това… Съжалявам, че го споменах пред теб…
— Аз пък се радвам, че го стори, Филип. Нали затова са приятелите…
— За нещастие често става така, че съперничеството убива приятелството.
— Зная — усмихна му се тя с храброст, която не изпитваше. Дълбоко в душата й се появи мрачното подозрение, че Гари май няма да се окаже човекът, за когото е мечтала…
Настанил се удобно на дивана в кабинета с дъбова ламперия, Франклин Манинг отметна вълненото одеяло от коленете си. Не обичаше да изглежда прекалено болен, когато синът му е наблизо, а той щеше да се появи всеки миг. Диксън винаги се опитваше да използва за своите цели влошеното здравословно състояние на баща си, а днес Франклин беше твърдо решен да държи юздите в свои ръце.
Очите му пробягаха из помещението, което винаги беше обичал. В камината пламтеше огън, по стените и отрупаните с книги лавици играеха червеникави отблясъци. Напоследък все му беше студено. Докторът казваше, че това се дължи на сърцето, което вече не изпомпва кръвта с някогашната сила. Ужасно е да остаряваш, помисли си мрачно Франклин. Особено когато бъдещето на фирмата е под въпрос. Предстоящата конфронтация го караше да се чувства още по-зле.
Над камината беше поставена стара семейна снимка. Двамата с Ирен бяха прегърнали Диксън и Ан, още съвсем деца. От гърдите му излетя тежка въздишка. Какво стана, господи? Защо ние с Диксън винаги сме на нож? На вратата се почука.
— Здравей, татко — застана на прага Диксън. — Мама каза, че ще те намеря тук.
— Влизай, Диксън — отвърна Франклин и с неудоволствие установи, че гласът му прозвуча по-мрачно, отколкото би желал. — Сядай… — Изчака синът му да се настани в креслото и добави: — Преживях неприятен шок…
— Така ли?
— Научих за твърдението ти, че си видял новото завещание на Джеймс, при това в присъствието на двама свидетели.
— И?
Показалецът на Франклин се насочи към гърдите на Диксън.
— Кои са тези свидетели?
— Съжалявам, но не помня имената им, татко.
— Това са глупости и ти прекрасно го знаеш! — наежи се възрастният Манинг.
— Не ги помня — държеше на своето Диксън. — Просто не ми говореха нищо…
— Аз пък ще ти кажа нещо друго! Цялата тази работа е плод на твоите машинации! Опитваш се да поставиш Тео в положение, което брат му дори не е сънувал!
Десният клепач на Диксън започна да потрепва.
— Нищо подобно! Джеймс наистина беше решил да направи Тео свой наследник, така искаше да му предостави свободата да се разпорежда с „Д’Арси къмпани“ и фондацията.
— Много се съмнявам! — поклати глава Франклин. — Джеймс постепенно прехвърляше управлението на компанията върху Чарлс. Искаше да отдели повече време на сина си, а Чарлс беше единственият, на когото имаше пълно доверие.
— Може би Чарлс го е разочаровал! — сопнато рече Диксън.
Защо е толкова злобен по отношение на Чарлс, запита се Франклин. Някога бяха близки приятели… За съжаление отдавна, преди доста години. Очите му се спряха върху лицето на Диксън.
— Ще ме извиниш, но мисля, че в момента просто лъжеш!
— Всеки има право на мнение! — отвърна синът му и по шията му избиха алени петна.
— Виждам, че нямаш никакво намерение да проявиш разбиране и затова се налага да си изясним отношенията… — Франклин изпъна рамене и се изправи върху дивана. — Или незабавно ще ми дадеш имената на тези тайнствени свидетели, или…
— Ти какво, заплашваш ли ме? — почервеня Диксън.
— Точно така, заплашвам те! — изрева Франклин Манинг и стовари юмрук върху кожената седалка.
— Татко, сърцето ти!
— Затваряй си устата! — сряза го Франклин. — Или ще оттеглиш иска за оспорване на завещанието, или аз ще използвам целия си авторитет, за да осигуря президентското място на Чарлс!
— Защо вечно подкрепяш този Чарлс?
— Може би защото никога не ме е лъгал!
— Ха! Дано не се заблуждаваш!
