— Не зная защо краката винаги ме болят, когато започвам дело — оплака се тя.
— Организмът ти се нуждае от време, за да се нагоди към новия ритъм.
— Всичко ме боли — въздъхна тя и шеговито размаха обувката с висок ток. — Ти поне не си длъжен да носиш подобни неща…
— Права си — леко поруменя той. — Значи продължаваш да мислиш, че Кейт няма да промени защитата си по време на предварителното дело?
— Каква защита? — засмя се самоуверено тя.
— Не бъди много сигурна в победата си — предупреди я той. — Кейт е твърде добър юрист, за да се предаде без бой.
— Всички нейни варианти преминават през изправянето на Сандра зад свидетелската банка. Например тя би могла да заяви, че не е знаела за намеренията на Томи да убие съпруга й. Или, че идеята е била на Томи, но тя мислела, че се шегува… Нещо от тоя сорт.
— Това е трудно решение за всеки защитник. В случая не бих искал да съм на мястото на Кейт.
— Нито пък на мое, нали? — засмя се тя и размаха обувката си.
Той се усмихна, после разтърка брадичка и на лицето му се изписа загриженост.
— Не мислиш ли, че след днешната бомба на Томи тя няма да прибегне до варианта самозащита?
— Филип, освен опасността да изправи Сандра като свидетел, тя рискува и други неща. Едно насинено око не означава, че съпругата ще тръгне да търси убиец за мъжа си, нали? Нека разсъждаваме трезво. Тя съвсем не е насочила пистолет в гърдите на мъжа си в момент, в който се е чувствала в опасност…
— Вярно, но…
Видяла усмивката му, Мадлин искрено се помоли да й е простил, макар да не знаеше какво прегрешение е извършила спрямо него. Импулсивно реши да го покани на едно питие и вдигна глава.
— Филип, защо да не идем някъде и да…
Той сякаш предусети думите й и вече вървеше към вратата:
— Не, благодаря. Трябва да тръгвам. — Ръката му се размаха за сбогом. — Ще се видим утре.
Тази вечер, по силата на рядко изключение, Сам беше решил да вземе децата. Мадлин понечи да изтича след Филип, но въздъхна и се отказа. По-добре да поработя, помисли си тя. И без това ме чакат куп дела.
Един час по-късно беше забравила всичко, затънала в папките си. От това състояние я извади рязкото позвъняване на телефона. Беше Гари.
— Мислех, че ще се отбиеш при мен.
— Съжалявам, но имам много работа.
— Чух, че делото е отложено до понеделник. Днес е едва сряда, имаш достатъчно време.
Тя видимо се поколеба.
— Моля те — меко рече той.
— Добре — предаде се тя.
— Хайде, тръгвай!
— След малко — отвърна тя, надявайки се, че гласът й не звучи прекалено нервно. — Искаш ли да взема нещо по път?
— Не, имам всичко. Донеси само разкошното си тяло.
— Добре, ще се видим след малко.
— Побързай! — В гласа му се смесиха молба и заповед.
Тя направи усилие да се съсредоточи върху работата си. Беше сигурна, че ще може да приключи за около половин час. Но колкото повече се напъваше, толкова по-невъзможно й се струваше това. В душата й се надигна нетърпение — същото, което предшестваше последната им среща. Имаше чувството, че не й достига дъх. Гърдите й натежаха и сякаш притиснаха стомаха й.
— По дяволите! — промърмори тя и захвърли писалката. После взе решение и започна да се обува. Натика документите в куфарчето си, грабна чантичката и се насочи към вратата.
Караше бързо, нетърпелива да бъде с него. Беше сигурна единствено във физическото привличане на този мъж. Иначе връзката им очевидно не водеше наникъде. Гари продължаваше да се държи безразлично по отношение на децата. Последния път реши, че няма да спи с него, преди да си изяснят отношенията. Но сега изобщо не мислеше за това. Сякаш само гласът му беше достатъчен, за да забрави всичко. Вероятно така се чувстват наркоманите и алкохолиците, въздъхна отчаяно тя. Мислят само как да задоволят порока си, всичко останало минава на втори план.
В същото време беше разтревожена от очевидната неприязън на Филип към Гари. При това повече, отколкото й се искаше да признае. Ревност ли беше това? Или има нещо друго, което Филип не желае да сподели с нея? Като първи заместник областен прокурор той имаше достъп до личните досиета на всички служители. Може би трябва да го попитам, рече си тя, после побърза да поклати глава. Не, не става… Бавно осъзна, че не желае да знае истината.
Вятърът развяваше косите й, в душата й се появи желание да стори нещо рисковано и опасно, нещо в разрез със здравия разум. За пръв път попадаше под влиянието на друг човек по този начин, чувстваше се безпомощна и беззащитна. Вероятно по тази причина реши да рискува. Само още веднъж, за да усети предизвикателството… Само още веднъж.
