44
Диксън обиколи заседателната зала и благодари лично на Арнолд Миндъл, Нейтън Орнстейн и Харисън Емъри — трима от старши партньорите на „Манинг & Андерсън“, които се бяха отзовали на внезапната му покана за това заседание. След това представи високия мъж с тъмни коси, когото беше довел:
— Това е господин Пол Кентър от юридическата кантора „Ливингстън & Кентър“. Той пожела да се запознае с онези от нас, които ще влязат в управителния съвет на двете обединени компании. Разбира се, това ще стане след оттеглянето на баща ми, когато аз поема функциите на президент. Мога да ви уверя, че този момент е по-близо, отколкото някои хора си представят.
Помълча за миг, после продължи:
— Извинявам се за късния час на това заседание, но исках да бъда сигурен, че останалите служители на „Манинг & Андерсън“ вече са си тръгнали. Моят приятел Пол е информиран, че част от колегите считат бъдещото обединение за погребение на нашата стара и уважавана фирма, а не начало на нови, още по- бляскави успехи… — На лицето му се изписа усмивка. — Всъщност време е да започваме… Пред всеки от вас има папка с основните точки на предстоящото обединение. Бих желал да обърнете внимание на параграф четири…
Кейт отвори вратата на заседателната зала и с изненада установи, че вътре са се настанали Диксън и трима от старши партньорите, а на другия край на масата седи непознат човек.
— Извинете — смути се за миг тя. — Не знаех, че залата е заета. — После любопитството й надделя, очите й пробягаха по лицето на Диксън. — Мислех да използвам масата за подреждане на документите по едно обемисто дело…
Изчака Диксън да я представи на непознатия, бързо усети, че той няма намерение да го стори и протегна ръка:
— Здравейте, аз съм Кейт Александър.
— Здравейте — изправи се мъжът. — Пол Кентър.
Името беше напълно достатъчно. Това беше един от собствениците на адвокатската кантора от Ню Йорк, която проявяваше интерес към обединение с „Манинг & Андерсън“.
— Радвам се да се запозная с вас. Моля да бъда извинена за прекъсването… — Оттегляйки се към вратата, тя успя да хвърли поглед към разтворената папка пред госта. Почти не повярва на това, което видяха очите й.
Диксън я настигна в средата на коридора.
— Бих желал да запазиш за себе си това, което видя — изръмжа той. Дори на слабото осветление Кейт успя да забележи притеснението в очите му.
— Аз пък бих желала да престанеш да ме заплашваш! — отсече тя.
— Нещата са твърде сериозни! — предупредително я изгледа той. — Далеч отвъд представите на някои колежки, които използват леглото, за да си пробият път към върха!
Въздишката й приличаше на стенание.
— Много си далече от истината!
— И така да е — изръмжа той. — Но шансът е против теб, Кейт. Тази фирма е създадена от баща ми. Ако му се наложи да избира, той едва ли би се спрял на теб.
— Не съм длъжна да слушам това! — отсече тя и се извърна да си върви. Но ръката му се стрелна напред, тя неволно се спря, тъй като купчината документи почти я накараха да изгуби равновесие.
— Няма да ти помогне дори прекомерната привързаност на баща ми към Чарлс! — изсъска Диксън. — Затова отново ти предлагам да помислиш върху напускането си. В това отношение мога да ти бъда полезен — ще ти осигуря най-изгодните условия…
Тя рязко се дръпна, равновесието й окончателно изчезна. По мокета се разпиляха документи.
— Ако само още веднъж ме заплашиш, ще те дам под съд за злоупотреба със служебното положение! — извика тя с гневно блеснали очи. После се наведе, събра пръснатите хартии и се отдалечи.
— Помни какво ти казах! — подвикна подире й Диксън.
— Върви на майната си! — процеди през стиснати зъби Кейт.
Просната върху койката си в затворническата килия, Сандра се чувстваше много зле. Гърлото й беше възпалено, обливаха я горещи вълни, сменящи се с пристъпи на вледеняващ студ. Придърпала одеялото до шията си, тя затрака със зъби и прошепна:
— Студено ми е!
— Имате висока температура — поясни сестрата, която бяха изпратили да я наглежда. — Току-що ви направих инжекция с антибиотици, сутринта положително ще се чувствате по-добре.
— Какво ми е?
— Тежък бронхит. Докторът предупреждава, че може да се превърне в пневмония, затова трябва да внимавате. Защо не пийнете още малко?
Сестрата поднесе чашата с вода към устните й, но Сандра поклати глава:
— Не мога. Боли ме, като преглъщам.
— Трябва — настоя жената с бяла престилка.
Болката, която прониза гърлото й, беше толкова остра, че Сандра неволно простена. Господи, как се стигна до този кошмар? Как можа да кажеш всички тези неща в съда, Томи? Защо те беше страх да ме погледнеш в очите?
