Той очевидно усети гафа и лицето му потъмня от приток на кръв.
— Моля, простете ми.
— Тук ми е прекалено топло — промърмори тя с единственото желание да се махне някъде по-надалеч.
— Искате ли да хапнем ей там, край тенискорта?
— С удоволствие — облекчено въздъхна тя.
— Елате, зная пътя. — Ръката му отново я докосна. — Често играя тенис с домакина. — Напуснаха застоялия въздух под навеса и излязоха на открито. Кортът беше достатъчно отдалечен, оттук музиката на оркестъра можеше да се слуша с истинско удоволствие.
В продължение на няколко минути не си казаха нищо. Тео дъвчеше бавно, а Кейт по-скоро ровеше с вилицата из чинията си.
— Вижте — вдигна глава той. — Наистина съжалявам за това, което казах преди малко. Нямах намерение да ви причинявам неудобство.
Отговорът на Кейт дойде с известно закъснение, доста объркан:
— Няма нищо… Просто бях изненадана…
— Знаете ли, ние с вас доста си приличаме — промълви Тео и се настани удобно в плетения стол. Кафявите му очи изпитателно пробягаха по лицето й.
— В какъв смисъл?
— И двамата сме принудени да крием чувствата си, да се правим на доволни и щастливи от живота…
Забележката му изнерви още повече Кейт, тя напразно се опитваше да измисли някакъв смислен отговор. После изведнъж разбра кой го е осведомил за отношенията й с Чарлс.
— Ако ви попитам нещо лично, ще ми отговорите ли честно? — внезапно попита тя.
— Стига да мога…
— Пред полицията сте заявил, че в нощта на убийството сте си бил у дома, сам…
— Да — сведе очи Тео.
— Но Сандра твърди, че ви е търсила по телефона, не ви е открила и е оставила послание на секретаря ви.
— Бях задрямал.
— Как тогава успяхте да откриете Диксън и да се появите в къщата само няколко минути след Чарлс и мен?
— Чух посланието на Сандра още докато се записваше. Случайно хванах Диксън по телефона в колата му и го помолих да мине да ме вземе.
— Тео, вие всъщност не сте бил сам, нали?
Тео започна да премята вилицата между пръстите си, погледът му беше продължителен и замислен.
— Не бях — изведнъж призна той. — Кога разбрахте това?
— Откровено казано — преди малко, в онази постройка край басейна. Нещата изведнъж дойдоха на местата си и придобиха смисъл.
— Ясно…
— Предполагам знаете, че ние с Диксън не се обичаме особено…
— Диксън е труден характер. Никой не знае това по-добре от мен.
— Обичате ли го?
Тео отпи глътка вино и едва тогава отвърна:
— Поне доскоро мислех така… — Помълча, после вдигна глава. — Но напоследък, особено след смъртта на брат ми… вече не съм толкова сигурен…
— Защо разговаряте толкова откровено с мен? — вдигна вежди тя. — Бих могла да ви докарам големи неприятности.
— Едва ли — поклати глава той. — Запазвам дискретност относно личния си живот само заради мама. — Пръстите му замислено опипаха брадичката. — Освен това се съмнявам, че ще пожелаете да сторите зло и на Диксън.
— Откъде сте толкова сигурен?
— Ако го желаехте, отдавна вече да сте го сторили.
— Какво искате да кажете?
— Нали вие го измъкнахте под гаранция от пандиза?
— О, значи знаете?
— Разбира се. Аз също бях там.
— Значи Диксън неслучайно е влязъл в онзи бар с хомосексуалисти, така ли?
— Не, разбира се. Но аз си тръгнах по-рано, тъй като той започна да се напива и да говори глупости.
