очите й пробягаха твърдо по лицата на полицаите. Очевидно се беше подготвила за този разговор. Обърна се, пристъпи към масичката за кафе и запали цигара.
Боуър окачи непроницаемата маска на лицето си и хладно попита:
— Възнамерявахте ли да напуснете съпруга си?
— Не — гордо вирна глава Сандра. — Томи го искаше, но аз отказах. Заради Джими…
— Как реагира той?
— Не му беше приятно, но нямаше друг изход. — Сандра вдигна ръка и отмести една непокорна къдрица от челото си.
— Кога за последен път се видяхте с Томи?
Тя изпусна струйка дим през ноздрите си.
— Вече ви казах…
— Забравил съм, освежете паметта ми — предложи Боуър.
— Пет дни преди убийството на мъжа ми. Докара ме у дома след упражненията.
— Точно така — кимна Боуър, извади листче хартия от джоба си и й го подаде. — Познавате ли тази бележка?
— Да — кимна Сандра, хвърлила бегъл поглед върху написаното.
— Ще ни обясните ли какво означава?
— Дадох на Томи малко пари на заем… Да си плати наема.
— Колко?
— Петстотин долара.
Боуър и Доналдсън си размениха многозначителни погледи.
Бартоломю спомена сумата две хиляди. Кой от двамата лъже, запита се Боуър. Или и двамата?
Очевидно усетила, че трябва да допълни обясненията си, Сандра вдигна глава.
— Томи ме помоли да оставя парите при мениджъра му. Написах тази бележка и я сложих в един плик заедно с парите.
— Ясно — кимна Боуър и прибра бележката в джоба си. Стори това, въпреки че листчето беше фотокопие на оригинала. После се изправи, пристъпи към прозореца и потъна в мълчание. Когато се обърна, очите му се заковаха право в лицето на домакинята. — Сигурна ли сте, че Томи не е знаел за пистолета, който изчезна от спалнята ви?
Сандра прехапа устни и се замисли, пръстите й механично въртяха брачната халка.
— Май веднъж му го показах… — отвърна неуверено тя. — Да, точно така. Помолих го да провери дали е зареден правилно…
— Къде стана това?
— В спалнята ми.
— Някога да е оставал вътре сам?
— Не — поклати глава тя. — Никога.
Боуър не успя да прецени дали лъже, или не.
— Добре, благодаря — изправи се той. — Извинете за безпокойството.
Лорин напусна ресторанта и подаде талончето си на портиера, който отговаряше за паркирането на колите. Когато човекът докара спортния ягуар, тя забързано се настани зад волана и включи мобифона си.
— Ало? — прозвуча самоуверен мъжки глас насреща.
— Татко, на какво разстояние се намираш?
— Здравей, скъпа — поздрави я Майлс Кънингам от десет хиляди метра височина. В гласа му се появи топлота. — В момента прелитаме над Лас Вегас, след около половин час съм при теб. Ще дойдеш ли да ме посрещнеш на летището?
— Разбира се — отвърна Лорин. — Изгарям от нетърпение да те видя!
— Аз също! — весело отвърна той.
Лорин прекъсна разговора и насочи колата към магистралата за Сан Диего. Действително се радваше на предстоящата среща с баща си, най-вече защото чрез неговата власт и влияние, с положителност щеше да успее да победи нахалната Кейт…
По права линия разстоянието между остров Каталина и ранчо „Мираж“ не беше повече от петнадесетина километра. Ан Римън затръшна вратата на библиотеката на втория етаж в красивата къща на родителите си, разположена в предградията на Палм Спрингс. Беше бясна, тъй като току-що разбра, че Чарлс е дал почивка на Мерседес — тяхната домашна помощница. Проклета повлекана! Нима забрави, че й наредих да следи всяка стъпка на съпруга ми?! Как е възможно да пренебрегне заповедта ми?
Провери в службата, но и там телефонът на Чарлс не отговаряше. Той често се оправдаваше, че работи в библиотеката и не чува телефона, но женската интуиция на Ан я предупреждаваше, че в момента изобщо го няма.
