съществуването на Ямайка вярваха само хора от един много тесен кръг: бандити, мошеници, аферисти, космически скитници, последните романтици любители на самотното звездоплаване, а също така (като изключение) някои учени-психолози, мечтаещи да се доберат до единствения от рода си действащ модел на общество, състоящо се изцяло от хора, нарушаващи общоприетите закони.
Скучаещите богати безделници, който пръскаха парите си в най-хубавите ресторанти и казина на Касилия или пълноценно разпускаха на шикарните курорти, не отстъпващи по класа на Слънчев бряг на Клианда, много обичахга да си чешат езиците за Ямайка. Какво ли само не беше чул от тях Язон на времето! Например, че това е земният рай, по разнообразието си от наслаждения не сравним с никое друго място във Вселената. Или, че това е наказание Господне за всички грешници, затова на света не можеше да има по-страшно място от Ямайка. Говореше се също така, че пиратската планета е долетяла в човешкия Космос от друго измерение, или че е построена цялата от изкуствени материали от древни учени като един вид експеримент. Бродеше дори и следната клюка: сякаш Ямайка била всъщност старата Земя, прародината на цялото човечество, наистина, силно изменила се от онези древни времена.
И как в такъв случай човек да не посети такова удивително ъгълче, още повече когато самият стопанин те е поканил там?
Мета, като всяка нормална пирянка, не страдаше от излишно любопитство, но любимия си Язон поддържаше във всичко. Освен това, съвсем неочаквано и за самата нея, тя се вживя бързо в предложената роля, по-добре дори и от самия автор на идеята. Общо взето, нямаше нищо удивително: та нали обстановката наоколо беше почти позната. Флибустиерите подкупваха Мета с прямотата си, смелостта, силата си. Всъщност, психологически те й напомняха останалите на родната й планета съплеменници. Особеното, уникално чувство за опасност, сякаш им беше присъщо по рождение. А за постоянната готовност да влязат в бой дори и нямаше смисъл да се споменава.
И още нещо се бе харесало на Мета: трезвият подход към всичко и удивителната незлопаметност на флибустиерите. Въобще умението да се прощава почти винаги съпътства избухливостта. В дадения случай и това, и другото, се изразяваше в особено ярка форма. Никой не таеше никакви обиди, нито пребития още в дарханския косдмодрум на Кортес, нито ранените от куршумите й във фоайето на хотел «Лулу», нито дори загубилия окото си Хауърд, на когото му се бе приискало да я изнасили. Никой не таеше злопаметство към нея. Всички само се възхищаваха от красотата й, силата, характера й. А Мета в отговор се възхищаваше на тях. Идилията на отношенията им можеше да продължава дълго, ако не бяха някои събития, които предстоеше да се случат и се случиха с цялата си неизбежност.
Разбира се, още на следваща вечер, след като изтрезняха след колосалното пиянство, вече на трезва глава отново рискуваха с разговор с Морган. Между другото, подобни пиянски истории, както им бяха разказвали, се случвали след всяко отлитане от богоугодната въздържателска Дархан. Нагазеният от жесток махмурлук капитан на «Конкистадор» беше необичайно неприветлив и затворен в себе си и удостои пленниците си само с две-три кратки фрази; за по-нататъшното обсъждане на практическите подробности покани старшия си помощник Франсуа д’Олоне. Старпомът се оказа малко по-разговорлив от шефа си, но поради вродената си тъпота, видна и с невъоръжено око, този втори в йерархията на кораба шеф още не можеше да реши как да се отнася към пленниците: дали както обикновено са в пълната му власт или напротив, са някакви много важни личности, и следва да се отнася с повишено внимание към тях. Източник на особено главоболие за стария пират беше присъствието на жена с правата на мъж. Представителките на нежния пол той още от младежките си години беше свикнал да счита за собственост, товар, стока, предмет за извличане на определени удоволствия. Имаше само едно единствено изключение от правилата — за бойната другарка — мадам Цин. А тук пък се пръкна отнякъде и някакво парвеню. Не стигаше, че след всички сурови изпитания и езикът не искаше да се обърне да я нарече представител на нежния пол, ами на всичкото отгоре и самият Морган им бе забранил най-категорично каквито и да било своеволия спрямо тая чуждопланетна кучка.
Д’Олоне направо поглъщаше Мета с очи и в погледа му се бяха смесили люта ненавист, зверско желание да обладава това разкошно тяло и още нещо. Нещо като завист. Да, сложна и даже неприятна инструкция беше получил този път от Морган разглезеният от власт и всепозволеност д’Олоне. И ето че сега с изключително недоволен вид бърбореше нещо неясно под носа си, пухтеше, скърцаше със зъби, преди най-после да успее да формулира правата и задълженията на новите членове на колектива.
Общо взето, всичко се оказа достатъчно просто. Язон и Мета си получиха обратно практически всичките си лични вещи, и най-вече пистолетите. Флибустиерите по-добре от всеки друг разбираха какво означама за един професионалист навика никога да не се разделя с оръжието си. А и освен това, още докато пленниците бяха се намирали в безсъзнание, пирянската система на изскачащия от кобура пистолет беше изследвана най-подробно, и местните майстори още след три дни снабдиха цялата цялата команда на кораба със същите устройства, като по този начин поставиха на равна нога пиратите и гостите им.
На борда на «Конкистадор» нямаше човек, който да се бои от престрелки. Всички до един бяха хора сериозни, и случайна стрелба (дори и в пияно състояние) никога не биха допуснали. Така че въпросът с оръжието се бе решил удивително бързо и лесно. Не така се оказа обаче въпросът с техниката за комуникация.
Доверието си беше доверие, но Морган открито си призна: засега още се опасяваше от Язон. Знаеше ли човек какво може да му хрумне на тоя дявол! И всички без изключение апарати с далечен радиус на връзка у двамата нови членове на екипажа за всеки случай бяха конфискувани безвъзвратно. Той се досещаше, че Язон динАлт едва ли ще падне дотам, че да вика на помощ специалните бойни части на Специалния Корпус, нямаше да се унижи толкова Великият Играч. А виж, някое верно приятелче като едното нищо можеше да извика. Морган трудно можеше да си представи наличието на такива у Язон, но Мета… виж, Мета беше друга работа; жена с такива бойни качества като нея несъмнено щеше да има доста дружки, с които беше най-добре да не се сблъсква без особена нужда.
Защото дори и намерението на Язон да сътрудничи с флибустиерите да беше напълно искрено, разсъждаваше Морган, въпреки това нямаше право да разполага със средства за далечна връзка. Нямаше с кого да разговаря на хиляди парсека разстояние. Нито с кого, още по-малко за какво. Та нали самият факт на присъствието на двамата на борда на «Конкистадор» представляваше абсолютна тайна. Да не говорим пък за местонахождението на кръстосвача. Собственият им комуникационен възел пък на кораба се охраняваше така, че не Язон и Мета, ами десет пирянци пак нямаше да успеят да го превземат.
А за връзка между двамата във вътрешността на кораба и двамата получиха джобни предаватели. И това не беше малко.
Въобще, беше грях да се обиждат на тия толкова радушни към тях пирати. На пленниците бяха предоставени наистина царски условия: отделна каюта, голяма свобода на придвижване, възможност да се свързват помежду си по всяко време, хранеха се заедно с всички, хранителните продукти бяха отлични, и най-накрая, правото да носят оръжие, което означаваше, че ако в някакъв момент животът им омръзнеше, винаги можеха да вземат със себе си за компания в отвъдното някой друг враг, тоест новите си приятели. Наистина щеше да е грях да се оплакват. Те не се и оплакваха, просто чакаха края на пътешествието и си блъскаха какво ли можеха да направят при такава ситуация.
Ако им бяха инсталирали подслушвателна апаратура, това можеше да бъде единствено само в каютата им. В дрехите не бяха успели да открият нищо подозрително. Любимите дрехи на флибустиерите представляваха много леки ризи от свръхтънка металопластова тъкан и груби панталони от изкуствена кожа. И едното и другото служеха като добра защита срещу твърдото излъчване и високите температури, но в никакъв случай не представляваха броня. Не само че всички видове куршуми пробиваха без проблем това контешко облекло, но дири и най-обикновените ножове. А пиратите, между другото, бяха големи поклонници на хладното оръжие: те или виртуозно мятаха къси, специално центровани кинжали, а с други, дълги и тежки като мечове, но с дъговидна форма, напомнящи по-скоро саби, по думите на очевидци можеха да за броени секунди да накълцат жив човек на кайма. Как извличаха удоволствие от такъв неопрятен начин за убиване, Язон още не можеше да го проумее, но веднага повярва: сабите тези хора използваха по прякото им предназначение, а съвсем не се явяваха чисто декоративни части от облеклото им, както бе предположила в началото Мета. И много скоро и на двамата предстоеше да се убедят в правотата на Язон.
Първият си поверителен разговор Язон и Мета проведоха в огромната сферична зала до обзорния екран, който напомняше стандартен купол на илюминатор. Разбира се, това военно чудовище изобщо не
