горещи. Всичко ще си мине по реда, (веднъж само да излетим…»
И младият Робс очакваше деня на отлитането с не по-малко нетърпение и трепет. Влюбеното момче не се съмняваше и за минута, че ще последва любимата си до всяко кътче на Галактиката, каквото и да му струва това. На въпроса на Язон как се процедира в такъв случай Морган му обясни, че при подобни случаи в закона на флибустиерите има предвидено нещичко. И докато той четеше съответния параграф, Язон за пореден път не преставаше да се умилява на витиеватия слог на местните юристи.
«… Ако до момента на полагането на клетвата, а именно до навършването на шестнадесетгодишна възраст, пълноправният гражданин (А нима и непълноправни деца? Нали за тях става дума!) пожелае (В каква форма?) по една или друга уважителна причина (Това пък какво е? Кой определя степента на неуважителност?) да напусне Ямайка, той има право да го стори, стига само родителите му или наставниците му не изразят несъгласие.» (Направо да се сбъркаш!)
Наставници младият буканиер нямаше, а родителите, естествено, не възразяваха. Бащата се считаше за загинал, а майка му не даваше пет пари. И наистина беше така. Нали децата на тази планета бяха обект на абстрактна любов, като домашни животни, като някакъв особен вид същества, а конкретно към своите чада, още повече израснали, се отнасяха изключително равнодушно. Впрочем, Язон силно се съмняваше, че Хенри Морган би позволил на което и да е ямайско момче хей така, да се откаже от бъдещето си на флибустиер на основата само на някакъв забравен от всички и доста непонятен параграф от Закона. Разбира се, при Робс случаят беше специален, осенен от пожеланията на Великия Язон.
По такъв начин, правата на момчето бяха уточнени, а окончателно съдбата му предстоеше да се решава вече на кораба.
И така, всички чакаха старта. Дори и аукснис жверис, който, след като го натовариха в трюбма на «Конкистадор», издаде странна музикална фраза, също като жив. Язон примерно се досещаше какво може да означава това: беше сработила автоматиката, сигнализираща за възникването на мощно магнитно поле и дебел слой броня около дребния кораб. Впрочем, беше твърде възможно това да означава нещо съвсем друго, нали тогава при натоварването на «Овен» във вътрешността на «Арго» не се бе чула никаква музика.
Пиратите, станали свидетели на странното явление, бяха обзети от мистичен ужас и загубиха за дълго дар слово. Дори и самият Морган реагира някак си странно. Той целият се напрегна, сгърчи се сяскаш от болка, а след като изслуша обясненията на Язон, недоверчиво запита:
— Сигнализация, казваш? Ами ако това е сигнал, че боговете не одобряват полета ни?
— Съвземи се, Хенри! — засрами го Язон. — Какви богове? Няма друг Бог, освен Исус. Нима не са те учили на това още от детските ти години?
— Така е — съгласи се Морган. — Но на мен нещо не ми се нрави този пеещ звездолет. Може би трябва да полетим без него?
— Това е смешно и глупаво — възрази Язон. — Защо ни е тогава ъвобще да летим? Да намерим третата част, а през това време да изгубим първата? Ако го оставим тук, никой няма да може да се грижи за него, а и по пътя може да свърши работа. Повярвай ми, един златен звездолет е изключително полезна вещ. Ти си голям специалист по техниката, Хенри! Ще се справиш и със златен звездолет! А може би, искаш да изоставим тук и процесора? За да може някой идиот да открие Ямайка пред цялата Галактика?
— Не, брател, процесора винаги държа при себе си — каза вече почти успокоилият се Морган. — Добре, считай, че си ме убедил.
След това беше стартът. И всичко мина абсолютно нормално. Дори някак си делово. Корабите се издигаха над планетата и потъваха в мрака на космоса, един след друг, в строг ред. Сякаш никой не се канеше да убива никого, и просто осем хиляди и петстотин човека се бяха събрали хей така, решени да потеглят в търсене на екзотична тайна. Красиво!
А Язон изведнъж изпита някаква особена тъга при раздялата си с Ямайка. И си обеща непременно да се върне. Въобще така се получаваше при всяка планета. Днешната тъга обаче беше особено силна. Което беше разбираемо: с годините човек става все по-сантиментален.
В паметта му изведнъж изплува първата книга, по която се бе учил на азбука на Поргорсторсаанд. Колко увлекателно беше тогава! А след това още по-увлекателни се бяха оказали новите книги, които той се бе захванал да събира по всякакви начини. И ето че веднъж му бе провървяло — след като се бе представил за военен, фермерският син Язон се бе озовал в дома на благожелателен аристократ, който бе събрал особено голяма според разбиранията на планетата, библиотека. Хиляди томове украсяваха високите стелажи в старинния кабинет.
— И всички сте ги чели? — възкликна изумено младият книголюб.
— Почти всички — отвърна честно аристократът, — но аз съм чел и много други съчинения, които не държа у себе си.
— Страхотно! — изрази още веднъж възхищението си Язон. — А аз мечтая да прочета всички книги на света.
— Млади момко — тъжно се усмихна аристократът. — За целия си живот човек може да прочете десет, най-много петнадесет такива колекции. Това е максимумът.
— А колко са книгите на света? — запита Язон.
— Толкова, колкото звездите на небето, колкото са дърветата в гората, колкото са капките в океана — беше отговорът.
След това за известно време Язон бе загубил дори желанието за четене.
Същото нещо беше и с планетите.
Обитаемата част на Вселената включваше в себе си повече от тридесет хиляди светове, подобни на земята. Язон дори беше пресметнал, че до този момент бе успял да посети по-малко от триста. И го налегна мъчителна тъга. Никога няаше да успее да стъпи на всички планети в Галактиката! А така му се искаше! Да, сега вече го бяха направили безсмъртен, но ако човек се замисли както следва, това изобщо не променяше нещата. Простата аритметика сочеше, че за пълното окологалактическо пътешествие ще му се наложи да проживее още сто пъти по толкова, колкото беше преживял до този момент. Първо, това можеше да се окаже ужасно скучно и уморително занятие, а второ, след пет хиляди години човечеството щеше да се разсели на милиони нови планети, и очевидно, на други звездни острови. Безкрайна гонитба. Като онзи древен парадокс за Ахил и костенурката. По чисто математическа причина.
Глава четвърта
През първия ден на полета Морган го повика за разговор не в капитанската кабина, а в лабораторията, където беше тихо и никой нямаше да им пречи.
— Е, разказвай — започна той с абсолютно неочакван въпрос. — Защо планетата ти носи такова име?
— Да започнем с това, че тя не е моята планета — не се остави да го изненадат Язон. — Нали вече ти разказвах, че съм се родил на Йолк, и освен това…
— А освен това Пир е бил цар на Епир — още по-неочаквано му съобщи Морган, прекъсвайки го. — Той е воювал на страната на град Тарент. С римляните, ако не ми изневерява паметта. И отначало ги е победил при Хераклея през 280 година преди Рождество Христово, а след това, година по-късно, е постигнал още една победа — вече при Аускулум. И ето там гръцкият цар практически е загубил цялата си армия. Подобен род победи оттогава са почнали да наричат пирови. Добре ли е това?
Флибустиерът се беше престарал с този дълъг цитат от учебника. Язон се усмихна, схващайки веднага какво му е на ума на Морган, и отговори без да се замисля, чувствайки превъзходството си:
— Хенри, няма от какво да се боиш! Ти си забравил една важна подробност. Царят на толкова милото ти Епирско царство е загинал едва шест години след въпросната победа. Значи, и на теб ти остава най- малко още толкова живот, любителю на мистични съвпадения. А колкото за армията ти… Нима животът на отделните хора някога е значел нещо за теб?
