— Тогава ти желая спокойна нощ, Мухарриб. — С този ласкав прякор Морган по правило подчертаваше доброжелателното си отношение към Язон. — Но двете и половина g все пак ще пусна.
И той натисна един бутон върху вградения в креслото пулт, след което разтвори вратите на лабораторията, предлагайки на почетния гостенин да се прибира по-бързичко в каютата докато все още е в състояние да ходи на два крака.
Глава пета
Планетата Одемира официално се намираше под протектората на Зунбар, но фактически дори си нямаше правителство, градове и промишленост, ако не се брояха веригата от дребни винарни. Одемира се славеше с виното си, особено с портвайна, хересите, мускатото и брендито. А въобще зунбарци я използваха предимно като огромен национален парк, където си отдъхваха любителите на горски разходки, риболов всякакви такива занимания, и накрая, главния одемирски деликатес — невероятно вкусната оранжева плесен от гладките стволове на тихолистите. Тук в течение на цялата година беше разрешен ловът на плодящите се с небивала скорост зверчета с ценна кожа с името бубузанти, чиито кожи се ценяха извънредно високо по цялата Галактика. Износът на живи бубузанти от Одемира беше абсолютно забранено, но контрабандистите-ловци проявяваха чудеса от хитрост и ловкост. Някои от тях намираха идиоти-купувачи за живата «бързоразваляща» се стока, а други с тъп ентусиазъм си ги отнасяха по родните планети, където се опитваха да ги развъждат. Одемирските зверчета обаче не само, че не се размножаваха, но и със завидно постоянство при никакви условия не се съгласяваха да се хранят, в резултат на което естествено, умираха. Науката до този момент не бе успяла да обясни този феномен — нито зунбарската, нито която и да било друга.
А обитателите на самата Одемира имаха съвсем слабо отношение към науката. Те обитаваха планински хижи, също като диваци, имаха съвсем стопанство. Впрочем, сееха зърно и отглеждаха домашни животни. С най-висока култура се отличаваха местните майстори на виното, които си строяха къщите от глина. Заразлика от останалите одемирци, те не само че слушаха информационните предавания по радиото, но и обичаха да гледат видеопрограми. Съчетанието от примитивни условия на живот с големия обем външна информация беше довело до това, че на Одемира бяха извънредно популярни всевъзможни магьосници, шамани, знахари и прочие шарлатани, отдаващи се на окултни науки и претендиращи да знаят всичко. Строго казано, всеки коренен одемирец считаше себе си за малко вълшебник. Това проличаваше особено ярко след поглъщането на халба хубаво бренди или две халби също така хубаво пиво.
От малкия космодрум, построен, разбира се, от зунбарците, те тръгнаха пеш по една горска пътечка, която се виеше сред високите стволове и гъстите храсталаци. Въздухът беше необичайно свеж, и въобще гората действаше особено успокояващо. Чуваше се шум от листата, птиче многогласие, сухи клонки пращяха под нечии тежки лапи, понякога съвсем близо се разнасяше нечие ръмжене и грухтене… Язон си представи как Мета в този момент стреля наляво и надясно. Та нали и той самият още след като се бяха отдалечили само на няколко крачки от десатнтната ракета започна съвършено машинално да размахва пистолета около себе си. Морган им обясни, че местните зверове не нападат при дневна светлина и оръжието можеше да се прибере, но въпреки това Язон по пирянски навик още няколко пъти реагира съвсем еднозначно на непознатите звуци в крайпътните храсталаци.
Морган крачеше пръв, след него вървяха Доли, после — Язон. В края на процесията по тясната пътека беше Еди Хук. Морган го беше взел със себе си за помощник, и твърде вероятно, като лична охрана. Но за какво му беше да взема и Доли с тях?
На излизане от кораба заради нея се бе стигнало до доста неприятна сцена. Отначало едва бяха успели да убедят Мета да остане на борда на ракетата, тъй като Морган, кой знае защо, беше категорично против участието й в този странен полет на Одемира. Когато внезапно се изясни, че заедно с тях трябва да пътува и Доли, към предишните викове се добавиха и възмутените вопли на Робс, който не желаеше да пуска никъде любимата без себе си.
В този момент Язон бе изревал:
— Тишина!
И в настъпилата тишина изрече с нарочно зловещ, задгробен глас:
— Ако с мен или с Доли се случи нещо, а също така, ако в наше отсъствие посегнат на Мета или Робс, боговете ще направят така, че този кораб да се разпадне на парчета и само аукснис жверис ще ни приеме и четиримата в недата си и ще продължи пътя си по Вселената.
Това беше пълна импровизация, и при едни нормални условия би предизвикало бурен смях, като удачна или напротив, неудачна шега, но събралите се до шлюза на линейния кръстосвач «Конкистадор» реагираха по един малко по-различен начин. Мета изтръпна, Доли захлупи лице, сякаш в очакване на удар, а всички застанали наоколо пирати, включително и Робс, в ужас се прекръстиха. И дори закоравелият циник Морган, след като направи пауза, също се прекръсти, а после тихо произнесе:
— Той е прав. Всичко ще бъде така.
След едно толкова сериозно заявление никой не можа да добави нищо повече.
Едва ли Морган наистина вярваше на подобни глупости — просто на него му беше особено необходимо да попадне на Одемира точно в такъв състав. По пътя главният флибустиер призна, че летят към негов стар познат — местен магьосник, който неведнъж му е помагал в сериозни дела. За първи път това се случило прпеди десет години, когато всемогъщият одемирец посъветвал пиратския вожд да измени маршрута и точно предсказал резултата на поредното безумно мероприятие. Трудно беше да не повярват в провидческия талант на магьосника, и Морган си бе поставил за правило да се съветва с него при всякакви нестандартни ситуации.
Той бе счел за необходимо да предупреди останалите, че при обръщението си към стареца трябва да използват «вуду», но само това, не трябваше да използват никакви имена, името му трябваше да остане тайна. Язон веднага съобрази в какво е работата: в превод от староанглийския език «вуду» означаваше тъкмо «шаман», «магьосник»…
И ето че сега приближаваха към дома на великия вуду.
Магьосникът се бе оказал майстор-винар. Цялата околност на глинената му колиба беше осеяна с бъчви, а самят домакин се бе излегнал върху един диван пред видеоекрана, отпивайки нещо от дървена чаша и весело се хилеше на шегите на зунбарските актьори. Стаята беше направо просмукана от тютюн и винени изпарения. Доли дори се намръщи докато прекрачваше прага на полутъмното и задушно жилище.
На Язон му бяха достатъчни и петнайсет минути, за да разбере, че вудуто беше типичен мошеник и шарлатан. Знанията му по всички въпроси бяха практически нулеви, а ако понякога го спохождаха небивали прозрения, то това се получаваше най-вече под въздействието на алкохола. Разказът на Морган за златния звездолет и специалната мисия на Язон не впечатлиха особено стареца. Обаче когато Язон се опита да изброи името «Овен» на няколко езика, магьосникът неочаквано реагира особено бурно на думата «окроткави». Морган изпадна в крайна възбуда при това проявление, а Язон много бързо изясни, че старецът не разбира никакви други думи на егрисянски, и следователно, всичките му ръкомахания и забелвания на белтъците си бяха чист спектакъл, предназначен единствено за глупаци. Ролята на такъв съвсем доброволно бе поел Морган. Цинизмът му съжителстваше по един удивителен начин с почти детска наивност: след като веднъж вудуто бе познал бъдещето, значи винаги щеше да успява! Язон все пак не изключваше вероятността че преди десет години вудуто да е бил съвсем друг човек. Сред тежката атмосфера прегоряло и умопомрачителните глупости, която той бълваше, се долавяха съвсем жалките останки от бездарно изхарчен телепатичен талант. Доли явно го бе усетила с особена острота, защото направи опит да влезе във връзка с онази част от мозъка на вудуто, която още не бе претърпяла пълна деградация. Резултатът веднага стана ясен.
— Това момиче е вещица — със съскаш шепот съобщи вудуто. — Разкарай я, Хенри. Тя не трябва да се намира на един и същи кораб със светинята на боговете.
Морган го слушаше с оптъмняващ очи.
