Пепел от светове

безполезна. А и не искаше да загуби оставащите кораби от Слънчевия флот в самоубийствени сблъсъци с врага — бяха прекалено малко и трябваше да останат невредими, за да защитават Илдирийската империя.

Младият Райдек’х седеше на каменния под до тал О’нх. Язра’х крачеше напред-назад, следвана от исикските котки, неуморна и раздразнена също като адара. Престолонаследникът Даро’х стоеше настрана от всички, очевидно обезпокоен.

Внезапно Зан’нх се олюля и ушите му престанаха да чуват напевния глас на паметителя. Страхотен трус премина през тизма и адарът почувства как в главата му избухват писъците на хиляди гласове. Ко’сх млъкна — той също ги бе почувствал.

От другата страна на пещерата Даро’х се свлече на колене, останал без дъх.

— Фероуите отново атакуваха. Току-що загинаха хиляди хора.

Райдек’х стискаше главата си с ръце — писъците го бяха засегнали много по-силно от останалите.

— Тези хора бяха от Хирилка. Един от заселническите лагери. — Той се огледа в подземната пещера. — Чух ги как крещяха и молеха за помощ в главата ми. А после просто спряха.

Движен от чист импулс, Зан’нх тръгна към асансьора, който водеше към изхода на тунела.

— Ще взема катера и ще проверя. Може би ще успея да помогна на оцелелите… ако има оцелели.

Райдек’х скочи и викна напрегнато:

— Идвам с теб.

— Прекалено е опасно.

Момчето скръсти ръце на гърдите си.

— Значи и за теб е прекалено опасно, адаре.

Тал О’нх се усмихна в мрака, който го обгръщаше.

— Вземи момчето, адаре. Опитът, който ще натрупа, ще го направи по-силно.

Зан’нх не можеше да не си спомни за собствената си връзка със своя учител Кори’нх. Не можеше да каже „не“.

Мрачната, замъглена от пушеци светлина на деня си оставаше все тъй безпощадна. Катерът летеше ниско. На мястото на втория пилот Райдек’х се наведе напред, за да погледне през предното стъкло. По обработваемите земи и из горите бяха минали бързи пламъци и бяха оставили полята и хълмовете почернели. Далеч пред тях във въздуха се извиваха стълбове дим от вечно горящите огньове в Миджистра.

Зан’нх усещаше пулсирането на болката на тизма и преднамерено полетя към нея. Катерът пристигна в един от най-големите лагери с бежанци от Хирилка — геометрично разположено поселище със сглобяеми сгради. Болката в сърцето му стана още по-силна.

Лагерът представляваше тлееща рана. Всичко бе унищожено, бежанците — превърнати в пепел, душепламъците им — откраднати.

— Фероуите са пирували — каза Зан’нх.

Райдек’х поклати глава в дълбока скръб.

— Евакуирахме цялото население на Хирилка — казахме на всички, че там е опасно. Не им казахме, че на Илдира ще е още по-лошо. — В зачервените му очи се четяха едновременно отвращение и страх. — Ако губернатора Руса’х някога го е било грижа за хората на Хирилка, защо е позволил на фероуите да направят това? Защо?

Високо в небето над тях кръжаха огнени кълба — многобройни, ярки и горещи. Зан’нх знаеше, че ги виждат. Можеха да се гмурнат надолу и да убият и него, и губернатора Райдек’х само за миг. Но фероуите само ги наблюдаваха.

Дали не им се подиграваха?

Зан’нх ги ненавиждаше. Огнените същества сякаш тикаха в лицето му факта, че могат да унищожат илдирийците, когато пожелаят.

39.Магът-император Джора’х

На борда на собствения си боен лайнер, затворен в каютата си, магът-император потръпна и увеличи осветлението до крайност. Въпреки това едва чувстваше, едва виждаше суровия блясък, който трябваше да го успокои.

Това бе неговата каюта. Неговият лайнер. Той беше магът-император на Илдирийската империя.

Беше безсилен.

И сам.

Знаеше, че Нира го очаква, и се зарече да издържи. Но мисълта за нея не бе достатъчна, не и при такива обстоятелства. Дори самата тя да беше тук, за да го прегърне и да му говори… въпреки близостта им дори тя не би могла да му даде силата на тизма.

Измина още един миг, а после още един.

Съзнанието на Джора’х бе изпълнено с ужасно, празно мълчание. С бездна. Мислите му бяха също така празни, както пространствата между звездите, където сега се носеше неговият откраднат лайнер. Да, изолацията можеше наистина да го побърка, точно както искаше председателят Венцеслас. Проклет да е! Този човек не заслужаваше доверие, а цялата Илдирийска империя, великата и славна цивилизация, както и нейният велик и славен управник, бе съборена на колене.

По-малко от три дни — как отчаяно се бе вкопчил в тази мисъл! Зачуди се колко ли време е изминало. Не бе успял да се съсредоточи дотолкова, че да се сети да провери данните на хронометъра, когато адмирал Диенте си бе тръгнал. Струваше му се, че откакто се бе възцарила тази самотна тишина, са изминали години. Дали бяха три дни? Два? Или само един час? Само няколко минути?

Вече не можеше да определи — нямаше ни най-малка представа.

— Нира… — прошепна той, но никой не му отговори.

Припомни си деня, в който Антон Коликос бе довел изпадналия в кататония паметител Вао’сх в Призматичния палат след дългото им самотно пътуване, което ги бе спасило от черните роботи. Като маг- император Джора’х бе почувствал далечно ехо от мъчението, което бе изтърпял Вао’сх. Но никога не си бе представял, че е толкова ужасило.

Разкъсван от кошмари, той не можеше да забрави как синът му Тор’х бе упоен и затворен в заключена стая — по заповед на самия Джора’х. Генераторите бяха отказали да действат и бяха угасили ярките блестители в стаята. Тор’х бе умрял сам и в тъмното — чудовищна участ за всеки илдириец…

Джора’х се притисна по-близо до блестителите, приковани към стената, но дори и светлината не помогна.

Чувстваше как отслабва все повече и повече, но все пак упорито изпрати мислите си колкото можеше по-далеч, опитваше се да намери някакво ехо. Продължи да се опитва часове наред… или може би само минути… докато не се почувства прекалено изтощен, за да продължи, и остави мислите си да се реят безцелно в студената черна пустош.

Неочаквано познатите нишки на тизма докоснаха периферията на съзнанието му. Умственият допир го стресна и той се пресегна да сграбчи нишките така отчаяно, че крехката връзка почти се скъса. Почти. Далечните мисли отново се понесоха към неговите. Джора’х се опита да ги разпознае, но бе толкова трудно да мисли логично.

Най-после осъзна чии са — на Осира’х и нейните братя и сестри! Щом проумя кои са, връзката се засили. Децата помогнаха от своя край и я направиха по-стабилна.

— Осира’х! — извика той на глас и децата сграбчиха блуждаещото му съзнание като спасители, които хвърлят въже на удавник. Връзката на тизма стана ярка и чиста. Джора’х видя проблясващите образи на илдирийски бежанци, скрити в планински пещери, и попи спомените на други хора за смъртоносни огньове.

Бавно започна да разбира какво се е случило на Илдира. Досега бе долавял само неясните страхове на хиляди хора, но сега научи как Руса’х и неговите огнени кълба са прогонили всички от Миджистра и са