С един точен изстрел Тасия събори четири язера от носа на „Голиат“, но преди да успее да се потупа по гърба, три манти съсредоточиха огъня си изцяло върху нейния кораб. Бронята едва издържа обстрела и Тасия трябваше да прибегне към няколко наистина сложни маневри, за да се изплъзне от обсега им.
Улучиха обаче десния й двигател и Тасия разбра, че са в сериозна беда. Роб галантно се опита да й се притече на помощ, като привлече огъня към себе си, но също загуби контрол, когато огънят на ЗВС проби един от резервоарите му и оттам заизлизаха газове.
И тогава иззад диска на планетата се появи още една група огромни бойни кораби: един дреднаут и десет манти. На корпусите им блестяха чисто новите знаци на Конфедерацията, а числеността и силата на обстрела им надминаваха тези на генерал Ланиан.
— Съжалявам, че закъсняхме за партито — разнесе се по комуникационната система гласът на адмирал Уилис, докато язерите й изстрелваха широка дъга от лъчи много преди да се приближат към зоната на обстрела: тя просто искаше да се изперчи. — Унижението на Реджак не ви ли беше достатъчно, генерале? Не очаквах да сте готов за още, и то толкова скоро.
— Какво ви забави толкова, адмирале? — попита Роб. — Ние работим вече от цял час!
— За колко време според теб мога да изкарам единадесет кораба от космически док?
— Скитниците могат да го направят по-бързо — заяви Тасия на ухиления си екипаж, но не разпространи коментара си по комуникационната система.
Адмирал Уилис повиши глас:
— Генерал Ланиан, какво ще кажете да прибегнем до същите условия за капитулация, които самият вие предложихте преди няколко минути? Предполагам, че сте ги смятали за справедливи и разумни.
Бойната й група се носеше с пълна скорост, за да се присъедини към скитническите защитници, които удвоиха атаките си. Дреднаутът на адмирала не отстъпваше на този на Ланиан, а превъзхожданите числено кораби на ЗВС все още не можеха да се възстановят от изненадата.
След един миг на напрегната безизходица корабите на Ланиан се обърнаха и напуснаха системата на Оскивъл в позорно отстъпление. Генералът дори не си направи труда да излъчи отговор.
44.
Съливан Голд
След освобождаването си от Илдирийската империя Съливан Голд се надяваше да заживее спокоен живот в пенсия на Земята заедно със семейството си. Беше управлявал ханзейски облачен комбайн, бе преживял хидрогска масирана атака, бе спасил илдирийски небесни миньори и бе понесъл дълго и несправедливо наказание в Миджистра, преди най-после да се завърне у дома. Заслужаваше малко време за себе си.
Председателят Венцеслас обаче не смяташе така.
Съливан бе с Лидия и със своето разраснало се семейство от две седмици. Искаше да живее без шум, затова не бе разгласил завръщането си и не бе молил за никакво медийно внимание. Нито пък бе съобщил на председателя. Което се оказа сериозна грешка.
На вратата на градската му къща заблъска група полувоенни в непознати униформи. Един офицер — жена със златистокафява коса — стоеше на прага му начело на четирима яки въоръжени мъже. Съливан си помисли, че би била красива, ако суровите й черти бяха малко по-меки.
Жената сравни лицето му с образа, проектиран на един екран, голям колкото дланта й, и каза:
— Съливан Голд?
— Да… да, аз съм. Какво има?
— Имаме заповед да претърсим дома ви, за да установим местонахождението ви и дейностите, с които се занимавате.
— Е, местонахождението ми е точно тук. И честно казано, в последно време не съм се занимавал с никакви дейности. Просто си почивах.
Лидия се появи от вътрешността на къщата и застана зад него. Гласът й прозвуча закачливо: тя все още не беше сигурна колко сериозни могат да се окажат нещата.
— Какво си направил пък сега, Съливан?
— Не се сещам за нищо — отвърна съпругът й. Не се помръдна, за да позволи на войниците да влязат.
— Не сте докладвали на председателя при завръщането си от Илдирийската империя — осведоми го сурово жената. — Трябваше да ви разпитат. Това беше първото ви задължение.
— Не мисля така, госпожо — изсумтя Лидия. — Първото му задължение беше към
— Ние сме специален екип чистачи, упълномощени от председателя Венцеслас. Аз съм полковник Шейла Андез. — Тя отново сведе поглед към екрана в дланта си. — А вие трябва да сте Лидия Голд. — Придвижи информацията надолу и цъкна неодобрително с език, но не каза какво е намерила в записа. — Трябва да довършим разследването си, за да предадем на председателя адекватен доклад. Господин Голд, председателят иска да се срещне с вас веднага щом успее да ви вмести в програмата си.
Гласът на Лидия стана остър, както винаги, когато някой я притиснеше прекалено силно.
— Не вярвам в правомощията ви. За кои се мислите…
— Лидия — прекъсна я Съливан, — моля те, не прави нещата по-лоши, отколкото вече са.
— И защо да са лоши нещата? — Тя застана закрилнически до него. — Какво лошо сме направили?
Без да чака разрешение, полковник Андез мина покрай Съливан и жена му. Петимата членове на „екипа чистачи“ се пръснаха из къщата и започнаха да преравят шкафове и чекмеджета, да отварят вратите на гардеробите, да надничат зад мебелите. Изглеждаха глухи за яростното възмущение на Лидия и това я разгневи още повече.
От завръщането си Съливан старателно следеше новините. Ханзата вече не бе това, което помнеше. След заминаването на крал Питър бяха започнали да се прилагат много енергични и неприятни мерки. Лидия не харесваше потисничеството, на което ставаше свидетел, и не се колебаеше да го каже гласно.
Съливан се бе опитал да остане незабележим, но ето че Ханзата все пак почука на вратата му.
— Полковник Андез, вижте! — Един от стражите измъкна изпод леглото една кутия. — Чуждестранна контрабанда!
Сърцето на Съливан се сви. В тази кутия имаше множество скъпоценни камъни и илдирийски кредитни чипове. За приноса му към Слънчевия флот магът-император му бе платил със скъпоценности и валута, преди да потегли обратно към Земята. Джора’х го бе помолил да остане в Империята и да управлява отломъчната колония на Добро, но Съливан бе предпочел да се върне при жена си и семейството си.
— Валута на Илдирийската империя? — изрече въпросително Андез.
Съливан търпеливо обясни:
— Отплата за услуги, които им извърших и които се оказаха полезни при разгромяването на хидрогите. Всичко е съвсем законно.
— Значи признавате, че работите за врага?
Той я изгледа озадачено.
— Откога Илдирийската империя ни е враг?
— Откакто сключиха съюз с Конфедерацията. Не сте ли чули?
— Това е направо смешно — обади се ядосано Лидия. — Дори това, което казвате, да е вярно, Съливан довърши работата си, преди председателят дори да си помисли за вражда с илдирийците.
— Можете ли да го докажете? — попита Андез.
Лидия я погледна така, сякаш е абсолютна идиотка.
— Той се върна вкъщи много преди съобщението на председателя. Изчислете сама времето.
— Сарказмът няма да ви помогне при гледането на процеса — предупреди я Андез.
— Значи има
— Лидия, моля те! — Упоритостта, с която не позволяваше на никого да я притиска, и начинът, по който защитаваше семейството и правата си, винаги му бяха харесвали, но острият й език често я вкарваше в беда.
