— Председателят Венцеслас няма да ме съкруши — каза той с колкото се може по-силен глас и я взе в обятията си.
Маккамон отдаде чест — недвусмислен знак на уважение. Бе облечен в парадната си униформа, допълнена с церемониален кортик със златна дръжка, увиснал на бедрото му. Отведе Джора’х и Нира настрана и заговори тихо, така че да го чуват само те:
— Председателят ми нареди да ви съобщя, че ако обявите крал Питър за изменник и се закълнете да подкрепите Ханзата, можем да започнем процеса за завръщането ви на Илдира.
— Това ли е всичко, което трябва да направя? Наистина ли? Само едно изявление, и съм свободен незабавно да напусна Земята и да се притека на помощ на народа си? — Джора’х се намръщи недоверчиво. — Вярвате ли в това, капитан Маккамон?
За един дълъг тревожен миг мъжът не каза нищо.
— Не е моя работа да вярвам или не. Само ви предавам съобщението на председателя.
Нира също бе настроена скептично.
— И какво би могло да спре Джора’х да се откаже от изявлението си, след като го пуснете? Нищо. Така че Ханзата изобщо няма да ни освободи, нали така? Ще има извинения, отлагания, административни проблеми. Никога няма да си тръгнем.
Маккамон се загледа право пред себе си в кацналата совалка, покрай сковано изправените гърбове на стражите, сякаш не се обръщаше към самата Нира.
— Да, при такива сложни бюрократични въпроси освобождаването ви може да бъде забавено от непредвидени отлагания и пречки. Може да отнеме години.
За това Джора’х се бе досетил и сам. Единствената възможна линия на поведение бе да не отстъпва.
Той притисна Нира по-близо до себе си и погледна капитана на гвардейците.
— В такъв случай се боя, че трябва да отклоня предложението на председателя. Условията му са неприемливи за мен.
47.
Сарейн
Сарейн се смая, когато видя промените, които се извършваха в жилището й. Какво беше намислил Базил сега? Следвайки заповедите на председателя, една работна група методично прибираше ярките изтъкани от пашкул завеси, мрежестото макраме и четирите малки саксии с цветя — любими спомени от нейната родна световна гора.
Сарейн се ядоса, че Базил е издал подобна заповед, без да се посъветва с нея. Защо го бе направил — само за да демонстрира абсолютната си власт дори и тук? Реши, че става въпрос за израз на неговото желание за надмощие. Базил правеше нещата така, както той желаеше, и искаше всички парченца да се наместват безпрепятствено по местата си. Самата мисъл, че личното пространство на Сарейн все още отразява терокското й наследство, навярно го бе дразнила.
Не вярваше, че го интересува какво ще си помисли тя за подобно действие. За Базил всичко това бе само част от усилията му да поддържа ред в Ханзата — да управлява колкото е възможно повече подробности. Щеше да говори с него, но не вярваше да има полза.
— Ще пребоядисаме стените в някой приятен неутрален цвят, посланик — каза началникът на групата, закръглен мъж с дълбок глас и гъста кестенява коса. — Мога да ви покажа каталог със стандартни мебели на Ханзата. Изберете сама обзавеждането, ако желаете, но честно казано, бих предпочел да ми се доверите. — И й отправи уморена усмивка.
— Направете това, което трябва — отвърна Сарейн уморено. Внезапно й стана студено. Нямаше значение какво ще е новото обзавеждане, след като щяха да махнат всичко, изразяващо личния й вкус. — Очевидно председателят не одобрява предпочитанията ми.
Преди години Сарейн бе дошла на земята, изпълнена с презрение към чудатата провинциална природа на Терок. Тогава се чувстваше уловена в капан сред световните дървета и зелените жреци и мечтаеше за Двореца на шепота и прекрасните градове на Земята. Когато напусна родната си планета и последва мечтите си, постигна положение, което надхвърляше и най-шеметните полети на въображението й.
Сега обаче почти цялото й влияние бе угаснало. Беше посланик на планета, с която Ханзата бе скъсала всякакви отношения, и въпреки това не можеше да се прибере у дома. Представляваше… никого. Базил я държеше във вътрешния си кръг, но тя трябваше да води постоянна борба, за да остане гласът на разума в действията му. Все по-често и по-често се случваше председателят да взема решения, без да се посъветва с никого. Въпреки думите си към Рлинда Кет на тайната им среща в кафенето Сарейн бе отчаяна — не можеше да намери начин да достигне до Базил. Не за пръв път си пожела да бе приела предложението на Рлинда и просто да бе избягала от Земята.
Работниците грубо нахвърляха растенията й в една щайга, за да ги отнесат, но тя ги спря.
— Искам да ги занесете в оранжерията — в момента възстановяваме зимната градина на кралицата.
Декораторът сви рамене.
— Както искате. Вече не е позволено да се държат в жилищни помещения. Някои илдирийски растения са смъртоносно отровни.
Капитан Маккамон крачеше с отсечени стъпки по коридора към жилището й. Той сякаш грейваше всеки път, когато я види, макар да бе усвоил добре изкуството да запазва лицето си безизразно. Самата Сарейн също често установяваше, че се усмихва, когато го види, но не смееше да покаже с нищо, че той я привлича.
Маккамон спря пред вратата й и смаяно загледа суетнята около преобзавеждането.
Сарейн забеляза неодобрителното му изражение и бързо каза:
— Председателят реагира по този начин, когато се чувства несигурен.
Маккамон заговори съвсем тихо, с искрено състрадание:
— Е, очевидно сега се чувства страшно несигурен.
Планът на Базил да прекърши мага-император се бе провалил. Сарейн безмълвно поздравяваше предводителя на илдирийците. Все едно колко често се опитваше да го предупреди, председателят отказваше да проумее какви вреди причинява, но останалите забелязваха пукнатините.
Едва тази сутрин Сарейн бе чула съобщения за нова протестна група, нарекла се Мечът на свободата, която бе установила контрол над няколко новинарски мрежи и бе започнала да разпространява изобличителното признание на Патрик Фицпатрик, обвиняващо Ханзата в предизвикването на война със скитниците. Дори и най-енергичните мерки за сигурност не бяха успели да установят местонахождението на саботьорите.
Побеснял, Базил бе възложил на полковник Андез и чистачите й да разследват проблема. Внезапно Сарейн почувства студена тръпка. Дали Базил не се съмняваше в нейната собствена вярност? Беше ли видял нещо? Може би срещата й с Нира, когато бе позволила достъп до фиданката?
Забелязал тревогата й, Маккамон я докосна по ръката и Сарейн изпита необяснимото желание да се приближи до него още повече, но не смееше. Особено пред работниците. Прочисти гърлото си и попита с официален тон:
— Дошли сте, за да ме съпроводите до мястото на срещата, така ли, капитане?
Базил й бе разказал с въодушевление за предстоящата среща с адмирал Диенте в сградата на Ханзата и тя бе помолила да й разрешат да присъства. Бе пожелала също така и Маккамон да е този, който да я придружи дотам, защото това бе единственият начин да го допуснат на срещата.
— Да, посланик.
Без да обръща повече внимание на работниците, Сарейн отривисто закрачи по коридора редом до капитана на кралската стража.
Председателят Венцеслас седеше пред екрана на бюрото си срещу адмирал Диенте и потропваше с пръсти по лъскавата повърхност. Адмиралът се бе изпънал в стойка „мирно“, а заместник-председателят Каин седеше на ръба на един стол и си водеше бележки като някой средновековен писар. Тишината се бе
