— Значи името трябва да е много хубаво — припряно избълва Ринсуинд. Пред тях бурята се освети от взрив. Лодките се блъснаха в Обиколната ограда и избухнаха в свирепи, всепоглъщащи пламъци. — И то веднага — добави той.
— Хвърчилото всъщност е особено красиво творение на човека — замисли се Леонарл. — И отначало мислех тъкмо за него…
— Значи ще е «Хвърчилото» — непоколебимо ги осведоми Керът. Погледна листа, който бе пъхнал под ръчките пред себе си, и си отбеляза нещо. — Господине, да пусна ли котвата на брезента?
— Да. Ъ-ъ… Да. Пусни я.
Керът дръпна една ръчка. Под тях нещо цопна във водата, после се чу шум от бързо размотаващо се въже.
— Ето го рифа! Ето ги скалите! — скочи Ринсуинд и посочи напред. Светлината от пожара им показваше нещо ниско и неподвижно, обкръжено от пяната на прибоя.
— Няма връщане назад — пак изрече Леонард, а потъващата котва обелваше брезентите от «Хвърчилото» като гигантска платнена черупка.
Той започна да дърпа ръчки и да върти макари като развихрил се органист.
— Наочници първа степен… спуснати. Закрепящи въжета… откачени. Господа, всеки от вас да дръпне големите ръчки до креслата ви, когато ви кажа…
Скалите вече нарастваха пред очите им. Побелялата вода по безкрайния Ръб червенееше от пламъците и жълтееше от мълниите. Назъбени скали стърчаха наблизо като гладна крокодилска уста.
— Сега! Сега! Сега! Огледала… спуснати! Добре! Имаме огнена струя! После какво беше… о, да… Всички да се хванат за нещо!
Крилете се разперваха, драконите бълваха пламъци, «Хвърчилото» се издигна от цепещия се шлеп в бурята и прелетя над световния Ръб…
Чуваше се само шепотът на въздуха, когато Ринсуинд и Керът се надигнаха от потрепващия под. Пилотът им зяпаше през илюминатора.
— Вижте птиците! О, погледнете ги само тези птици!
В слънчевото спокойствие отвъд бурята те се виеха и рееха с хиляди около литналия кораб, както дребните хвъркати създания понякога нападат орел на тълпи. Л въздушният съд наистина приличаше на орел, който току-що си е отмъкнал великанска сьомга от Водопада…
По бузите на унесения Леонард се стичаха сълзи.
Керът съвсем лекичко го потупа по рамото.
— Господине…
— Каква красота… каква красота…
— Господине, налага се да управлявате това нещо. Не помните ли? Втората степен.
— Хъм? — Художникът потръпна и поне отчасти се върна в неотложната действителност. — О, да, така да бъде… — отпусна се тежко в креслото си. — Да… не споря… да. Сега ще… ъ-ъ… ще проверим уредите за управление. Да.
Хвана с треперещи ръце ръчките пред себе си и нагласи краката си на педалите. «Хвърчилото» отхвръкна странично.
— Опа-а… аха, вече ми е ясно… извинете… да… ох, извинете, какво правя… аха, сега вече знам…
Ринсуинд, запратен към един илюминатор при поредното друсане, се вторачи във Водопада.
По цялата му височина тук-там се виждаха острови, по-големи от планини. Подаваха се от побелялата вода, осветени от отминаващото слънце. Между тях се провираха бели облачета. И навсякъде имаше птици — рееха се, излитаха, връщаха се в гнездата си…
— На онези скали има гори\ Като малки страни са… Я, хора\ Виждат се къщи\ Отново политна назад с нахлуването на «Хвърчилото» в облаците.
— Под Ръба живеят хора!
