— А, да. Добро утро. Тук имаме някои… трудности, докато свикнем. Извън полезрението на омнископа някой повръщаше шумно.
— Какво става там!\ — изрева Ридкъли.
— Е, да ви кажа, всъщност е забавно… Хрумна ми да слагам храната в тубички, нали разбирате, за да бъде изстисквана и поглъщана по-спретнато в условията на безтегловност. И… понеже не сме закрепили всичко… опасявам се, че кутията с боите ми се е отворила, тубичките са се… смесили… И онова, което господин Ринсуинд сметна за броколи с шунка, се оказа горско зелено… ъ-хъм.
— Може ли да говоря с капитан Керът?
— Опасявам се, че това не е особено желателно в момента — угрижено обясни Леонард.
— Защо? И той ли искаше броколи с шунка?
— Не, падна му се кадмиево жълто. — Някой изквича, нещо затрака зад Леонард. — Добрата новина обаче е, че тоалетната мод. 2 изглежда работи безупречно.
Устремното пропадане на «Хвърчилото» го отнасяше обратно към Водопада. Водата тук беше необятен, кълбящ се облак от мъгла.
Капитан Керът се рееше пред един илюминатор и снимаше с иконографа.
— Това е изумително\ Убеден съм, че ще научим отговорите на някои от въпросите, които от цели хилядолетия озадачават човечеството.
— Хубаво — одобри Ринсуинд. — Може ли да свалиш този тиган от гърба ми?
— Ъ-хъм — прокашля се Леонард.
Звуците бяха достатъчно тревожни, за да се обърнат другите двама.
— Ние като че… губим въздух значително по-бързо, отколкото очаквах — осведоми ги геният. — Но аз съм сигурен, че корпусът не пропуска повече, отколкото предполагах. А и според господин Стибънс май падаме по-бързо. Уф… трудничко ми е да свържа всички факти, разбира се, заради неясното въздействие на магическото поле на Диска. Ъ-хъм… едва ли ще има някаква опасност за нас, ако през цялото време носим шлемовете си…
— По-близо до света има въздух колкото си искаме — напомни Ринсуинд. — Защо просто не влетим в него и не отворим някой илюминатор?
Леонард се вглеждаше печално в мъглите, заемащи половината свят пред него.
— Ние… ъ-ъ… се движим много бързо — проточи той. — И въздухът при такава скорост… въздухът е… особеното му е, че… Кажи ми, какво си представяш при думите «падаща звезда»?
— Сега пък за какво намекваш? — наежи се Ринсуинд.
— Ъ-хъм… че така бихме си навлекли неописуемо страшна гибел.
— О, това ли било — махна с ръка Ринсуинд.
Леонард чукна с нокът по циферблата върху един резервоар с въздух.
— Наистина не ми се вярва моите изчисления да са били толкова непра…
В кабината нахлу светлина.
«Хвърчилото» се издигаше между мъгливи ивици. Екипажът се блещеше.
— Никой никога няма да ни повярва — промълви Керът накрая.
Вдигна иконографа към изгледа и дори духчето вътре, чиято раса рядко се отличаваше с чувствителност, изписука «А стига, бе!», преди да започне да рисува бясно.
— Не го вярвам, макар че го виждам — отрони Ринсуинд.
От мътилката се издигаше неимоверно грамадна каменна колона. А над мъглата, огромни като светове, се подаваха гърбовете на четири слона. Все едно летяха в катедрала, висока хиляди километри.
