Той надникна през най-близкия илюминатор. Крилете, скъпоценните криле, които ги задържаха горе, се свиваха изящно…
— Рринсуинд — изгъгна Леонард, който се виждаше някак неясен в креслото си, — ммоля тте, ддръпни ччеррната рръчка!
Магьосникът изпълни молбата, защото според него по-зле не можеше да стане.
И установи, че можеше. Чу трополене отзад. Стотина дракона, които наскоро похапнаха дажби, богати на въглехидрати, видяха собствените си отражения, когато редиците от огледала се спуснаха за миг пред клетките им.
Устите им блъвнаха огън.
Нещо по-назад в корпуса падна и се потроши. Гигантски крак притисна екипажа към креслата им. Водопадът под тях се размаза в погледите им. Със зачервени очи се пулеха към устремно отфучаващото назад бяло море и към далечните звезди, дори Керът привнесе своя глас в химна на ужаса:
— Аааааааааххххххххгггггггг…
Леонард се мъчеше да извика нещо. Със страховито усилие Ринсуинд обърна към него огромната си тежка глава и едва различи пъшкането:
— Бббялата ррръчка!
Минаха години, докато я докосне. Незнайно защо ръцете му се бяха напълнили с олово. Безкръвни пръсти с мускули като увиснали въженца успяха да се вкопчат и да дръпнат.
Поредният зловещ тътен разтресе кораба. Натискът изчезна. Три глави се люшнаха напред.
Настъпи тишина. И лекота. И покой.
Като насън Ринсуинд придърпа перископа към себе си и видя как огромна част от рибата бавно се отдалечава от тях. Разпадна се в движение, още дракони разпериха криле и полетяха в обратна посока на «Хвърчилото». Великолепно. Устройство за оглеждане, без да забавяш крачка? Никой страхливец не биваше да остане без такова помощно средство.
— Трябва и аз да си имам — промърмори Ринсуинд.
— Мисля, че мина доста добре — обобщи Леонард. — Уверен съм, че и малките създания ще се приберат у дома. Ще пърхат от скала на скала… да, сигурен съм…
— Ъ-хъм… има силничко течение до креслото ми… — започна Керът.
— А, да… би трябвало шлемовете винаги да са ни подръка. Сторих всичко по силите си, лакирах, облицовах и така нататък… но уви, «Хвърчилото» не е напълно херметично. Е, вече сме на път — добави Леонард бодро. — Някой иска ли закуска?
— Стомахът ми нещо не е…
Ринсуинд млъкна. Една лъжица се въртеше мързеливо във въздуха до него.
— Защо се изключи посоката «надолу»? — заяде се той.
Леонард отвори уста, за да го осведоми: «Това се очакваше, защото всичко пада с еднаква скорост». Размисли. Думите му нямаше да бъдат приети добре.
— Така се случва — подхвърли мъгляво. — Това е… ами… магия.
— О-о… Сериозно? О-о…
Една чаша се блъсна кротичко в ухото на Керът. Той я отпъди с ръка и тя изчезна зад кабината.
— Каква магия по-точно? — попита Керът.
Магьосниците се бяха струпали около парчето от омнископа, което Пондър се опитваше да настрои.
Картината се появи изведнъж. И представляваше същински ужас. — Ало? Ало? Обаждаме се от Анкх- Морпорк! Ломотещото лице беше избутано настрана и куполовидното чело на Леонард бавно изплува пред очите им.
