— Няма ли въздух тук?
Тая гозба си беше същинско геройство — заяви Коен. — Друга дума просто не подхожда.
— Така е, госпожо Макгари — подкрепи го Злия Хари. — Дори плъх не би се доближил толкова до вкуса на пилешкото.
— Да, почти не ми се гадеше от пипалата! — включи се въодушевен и Калеб. Седяха и се наслаждаваха на гледката. Онова, което преди беше светът долу, вече се намираше пред тях като безпределна стена.
— Онуй там какво е? — посочи Коен.
— Много ти благодаря, приятелю — извърна се Злия Хари. — Предпочитам това… пилешко да си остане в стомаха ми, ако нямаш нищо против.
— Девствените острови — обясни менестрелът. — Наричат ги така заради непокътнатата природа.
— Трудно е да ги намериш, затуй още е непокътната — уригна се Тръкъл Простака.
— Хъ-хъ-хъ.
— Брей, оттука се виждат звездите посред бял ден — установи Хамиш Бесния.
Коен му се ухили. Хамиш рядко казваше нещо, без да го питат.
— Разправят, че всяка била свят — вметна Злия Хари.
— Ъхъ — изсумтя Коен. — Колко са, барде?
— Не знам. Хиляди. Милиони — вдигна рамене менестрелът.
— Милиони светове, а ние получаваме… какво? Хамиш, ти на колко години си?
— К’во? Роден съм в деня, когато умрял старият тан.
— Ама кога? И кой от старите танове? — търпеливо уточни Коен.
— К’во? Да не съм писарушка, бе? Тия неща не мога да ги помня!
— Може да си на стотина години. Столетие. А има милиони светове. — Коен смукна от папироската и потри челото си с палец. — Ама че гадост… — Кимна на менестрела. — И какво сторило онуй твое приятелче Карелинус, след като си издухало нослето?
— Виж какво, не бива да си го представяш такъв — разгорещи се певецът. — Той изградил гигантска империя… дори била прекалено голяма. И в много неща сте си приличали. Не си ли чувал за Тсортянския възел?
— Звучи мръснишки — изказа мнението си Тръкъл. — Хъ-хъ-хъ… да ме прощавате.
Менестрелът въздъхна.
— Бил великански заплетен възел, който свързвал две греди в тсортянския храм на Офлър. Според поверието който успеел да го развърже, щял да владее целия континент.
— Голяма мъчнотия са тези възли — сподели госпожа Макгари.
— А Карелинус го разсякъл с меча си! — възкликна менестрелът.
Разкритието не предизвика овациите, които очакваше.
— Значи бил и плачльо, и мошеник? — сети се Уили Момъка.
— Не! — озъби се певецът. — Направил е драматичен, дори съдбовен жест!
— Ъхъ, ясно, ама не го е развързал, нали? Ако според правилата е трябвало да го развърже, не разбирам защо му е щукнало…
— Стига, стига, момчето има право — спря ги Коен, който май размишляваше напрегнато. — Не е постъпил като мошеник, защото тъй историята е станала по-интересна. Ъхъ. Схващам какво си е мислил. — Засмя се
