— И трети път след още няколко секунди — прибави впечатленията си Деканът.
— Представях си, че омнископът може да ни покаже всяко място — отбеляза Патрицият, взрян в препотеното чело на Пондър.
— Парчетата, сър… ъ-ъ… май не са особено надеждни, когато се раздалечават — промърмори Пондър. — Уф… И между тях все още има към три хиляди километра свят и слонове… аха…
Омнископът светна и пак притъмня.
— Ринсуинд си го биваше като магьосник — промълви Професорът по неопределени изследвания. — Не беше особено проницателен, но честно казано, аз никога не съм надценявал интелекта. Според скромното ми мнение значението му се преувеличава.
Ушите на Пондър се зачервиха.
— Защо пък да не сложим малък плакет някъде в Университета? — предложи Ридкъли. — Без излишества, разбира се.
— Господа — намеси се Патрицият, — забравихте ли, че скоро няма да има Университет?
— А-а, да. Е, ще спестим дребна сума.
— Ало? Ало? Има ли някой там?
От омнископа се взираше неясно, но познато лице.
— Капитан Керът?! — изрева Ридкъли. — Как накара тая проклетия да проработи?
— Престанах да седя на нея, господине.
— Добре ли сте? Чухме писъци! — избълва Пондър.
— Когато се блъснахме в повърхността, господине.
— Но чухме писъци и след това.
— Вероятно при втория сблъсък с повърхността, господине.
— А третият път?
— Пак повърхността, господине. Би могло да се каже, че кацането беше малко… колебливо… и се проточи.
Лорд Ветинари се наведе към омнископа.
— Къде сте в момента?
— Тук, сър. На луната. Господин Стибънс беше прав. Има въздух. Редичък е, но който иска да диша, се примирява.
— Господин Стибънс бил прав, а? — вторачи се Ридкъли в Пондър. — И как сметна всичко толкова точно, господин Стибънс?
— Аз… ъ-ъ… — Пондър долови, че всички го гледат втренчено. — Аз… — Помълча. — Имах късмет в налучкването, сър.
Магьосниците си отдъхнаха. Хитроумието никак не им допадаше, но късметлийското налучкване беше самата същност на призванието им.
— Бива си го момчето — закима Архиканцлерът. — Избърши си челото, господин Стибънс, и тоя път ти се размина.
— Позволих си една волност, ваша светлост — помолих Ринсуинд да ме снима как побивам флага на Анкх- Морпорк и обявявам луната за обща собственост на всички народи от Диска.
— Много… патриотично — промълви Ветинари. — Нищо чудно и да уведомя някой ден останалите народи.
— Не мога обаче да ви покажа тази гледка по омнископа, защото скоро след това нещо изяде флага. Положението тук… не е каквото бихте очаквали.
