Нямаше съмнение, че са дракони. Ринсуинд веднага разбра това. Но приличаха на блатните дракони, колкото ловджийските хрътки наподобяват чудатите джавкащи кученца с непроизносими звуци в имената. Сякаш бяха съставени само от муцуни и източени тела, с по-дълги крайници от блатната разновидност и толкова сребристи, че изглеждаха като изковани от лунна светлина.
И… те бълваха огън. Но не от място, откъдето Ринсуинд бе свикнал да вижда пламъците на блатните дракони.
Странно, както отбеляза и Леонард, но щом човек престанеше да се подхилва на гледката, виждаше практичността. Всъщност истинска тъпотия беше блатният дракон да си служи с оръжие, което го кара да замре неподвижно насред полет.
Дракони с всевъзможни размери се струпаха около «Хвърчилото» и го разглеждаха любопитно като сърни. Понякога един-двама подскачаха нагоре и се понасяха нанякъде с огнена струя, но пък кацаха други и увеличаваха гъмжилото. Зяпаха хората от екипажа, сякаш очакваха от тях да правят фокуси или да изрекат важно съобщение.
Имаше и растителност, само че сребриста. Покриваше почти напълно лунната повърхност. Третият подскок и дългото плъзгане на «Хвърчилото» бяха оставили в нея дълга следа. А листата бяха…
— Не мърдай, ако може. — Ринсуинд отново насочи вниманието си към своя пациент, който се разшава. Щом превързваш главата на орангутан, важно е да знаеш кога да спреш. — Вината си е твоя. Нали ти казах! Малки стъпки, а не гигантски крачки.
Керът и Леонард се показаха с плавни скокове иззад кораба.
— Почти нищо не е повредено — съобщи изобретателят, щом краката му допряха повърхността. — Цялото изделие е понесло забележително ударите. И е обърнато нагоре. При тази… лекота сигурно това ни стига да излетим отново, макар че има един дребен проблем… Къш, де!
Той отпъди с ръка сребристо драконче, което душеше «Хвърчилото», и то се изстреля право нагоре с дълга игла от синкав пламък.
— Нямаме храна за драконите — потвърди Ринсуинд. — Вече надникнах. Горивният резервоар се е разцепил, когато се блъснахме първия път.
— Но не можем ли да ги храним с някои от тези сребристи растения? — предложи Керът. — Местните дракони май си хапват добре.
— Нали са великолепни създания? — промълви Леонард, когато цяла ескадрила от въпросните създания прелетя над тях.
Обърнаха се да проследят полета им, после се вторачиха по-нагоре. Тук гледката винаги можеше да изненада.
Луната се издигаше над света и главата на слон запълни небето.
Четиримата пътешественици безмълвно се качиха на близкото хълмче, за да виждат по-добре, и постояха смълчани известно време. Тъмни очи колкото океани се взираха в тях. Исполински дъги от слонова кост засенчиха звездите пред тях.
Разнасяха се тракане и шумолене на четчиците в иконографа.
Пространството не беше огромно. То просто не се забелязваше. Затова според Ринсуинд не можеше да налага смирение. Но светът беше грамаден, а слонът — същински колос.
— Кой от четирите е този? — промърмори Леонард по някое време.
— Не знам — отвърна Керът. — Да си призная, не съм сигурен дали наистина вярвах в тях досега. Нали се сещате… сещате се за костенурката, слоновете и всичко останало. И сега като ги гледам, чувствам се много… много…
— Уплашен ли? — помогна му Ринсуинд.
— Не.
— Разстроен?
— Не.
— Смачкан?
— Не.
