Над Водопада вече личаха смътни очертания на континентите под бели облачни спирали.
— Знаете ли… както сме над всичко долу… не личат границите между държавите — подхвърли Керът едва ли не печално.
— Това поражда ли проблеми? — сепна се Леонард. — Уверен съм, че нещо може да се направи…
— С грамадни, ама наистина великански сгради по границите — измисли Ринсуинд. — Или… или много широки пътища. И то боядисани в различни цветове, за да няма бъркотия.
— Ако въздушните пътешествия станат по-чести — вметна Леонард, — не би било излишно да се засадят гори, оформящи името на страната или дори на по-важните области. Ще помисля по въпроса.
— Всъщност не говорех за… — започна Керът, отказа се и въздъхна. Стояха и не можеха да откъснат погледи от картината пред тях. Искрици просветваха в небето и показваха къде местните дракони прелитат между луната и света.
— У дома те изобщо не се срещат — отбеляза Ринсуинд.
— Подозирам, че окаяните блатни дракончета са техни потомци, горкичките — подхвърли и Леонард. — Приспособили са се към по-плътния въздух.
— Какви ли още твари живеят тук, за които и не подозираме? — зачуди се Керът.
— Е, винаги можем да си представим невидимото същество, подобно на октопод, което изсмуква целия въздух от…
Ринсуинд млъкна. Подигравките не звучаха особено уместно тук. Вселената просто ги поглъщаше. Спаружваха се под погледа на огромните, черни, сериозни очи в небето.
Пък и имаше… прекалено много от всичко. Не беше свикнал да поглъща такива порции от Вселената наведнъж. Синият Диск на света, откриващ се бавно пред тях с издигането на луната, изглеждаше някак незначителен.
— Всичко е твърде голямо — обобщи Ринсуинд.
— Да.
— Ууук.
Нямаше какво друго да сторят, освен да изчакат луната да се издигне в небето. Или Дискът да потъне под нея — според гледната точка. Керът внимателно извади едно драконче от чаша с кафе.
— По-дребните се пъхат навсякъде. Досущ като котета. А по-големите странят от нас и само ни наблюдават.
— Като пораснали котки — подкрепи сравнението Ринсуинд, вдигна шапката си и измъкна мъничко драконче заровено в косата му. — Дали да не си вземем няколко?
— Ако не сме бдителни, ще си вземем всички\ Напомнят ми за Еръл — сподели Керът. — Помните ли онзи дребосък, който беше талисман на Стражата? Спаси града, като измисли как да… ами да бълва огън назад. Всички се заблудихме, че е някаква нова разновидност, но май се оказва, че е бил атавизъм. Леонард още ли е навън?
Надникнаха към Леонард, който реши да отдели половин час за рисуване. На едното му рамо седеше драконче.
— Каза, че не е виждал такава светлина — подхвърли Ринсуинд. — Задължително било да нарисува нещо. И се справя чудесно при тези обстоятелства.
— Какви обстоятелства?
— Ами в две от тубичките има доматено пюре и сирене крема.
— Ти не му ли каза?
— Не ми се искаше. Много се въодушеви.
— Време е да храним драконите — реши Керът и остави чашата.
— Добре. Би ли махнал този тиган от главата ми, моля?
