След половин час трепкащата светлина от екрана на омнископа озари каютата на Пондър.
— Нахранихме драконите — съобщи Керът. — Растенията тук са… чудати. Изглеждат като направени от метал със стъклен блясък. Леонард стигна до стъписващата хипотеза, че те поглъщат слънчевата светлина през деня и сияят нощем, така създават «лунната светлина». Драконите май много харесват тези растения. Впрочем ще излетим скоро. Само ще събера още няколко камъка.
— Убеден съм, че може да ви бъдат от полза — вметна лорд Ветинари.
— Всъщност, сър, ще бъдат направо скъпоценни — прошепна Пондър Стибънс.
— Нима?
— О, да! Може би се различават напълно от камъните на Диска!
— А ако са съвсем същите?
— О, сър, това би било още по-интересно!
Лорд Ветинари се взря в Пондър, без да каже нищо повече. Лесно боравеше с повечето видове мислене, но още не знаеше как да се справи с върлуващото в главата на Пондър Стибънс. Най-добре беше да кима, да се усмихва и да му осигурява частите за машини, от които то смяташе, че се нуждае. Иначе не се знаеше какво може да последва.
— Чудесно — промълви Патрицият. — Да, разбира се… Те биха могли да съдържат ценни руди или дори диаманти, нали?
Пондър вдигна рамене.
— Нямам представа. Сигурен съм обаче, че ще ни разкрият много неща от историята на луната.
Ветинари сви вежди.
— Историята ли? Но там не живее ник… Тоест да, прав сте. Кажете ми… Имате ли всички машинарийки, от които се нуждаете?
Златните дракони дъвчеха лунни листа. Наистина бяха метални, със стъкловидна повърхност и по зъбите на драконите съскаха мънички сини и зелени искрици. Пътешествениците струпаха големи купчини растения пред клетките им. За нещастие единственият изследовател, който би забелязал, че лунните дракони хапват само по едно-две листа, беше Леонард, но той се увлече в рисуването.
А блатните дракони бяха свикнали да се тъпчат до насита в бедната на енергия среда на своя свят.
Стомаси, свикнали да превръщат драконовото съответствие на пресъхнал кекс в полезен пламък, се захванаха да преработят диелектрични повърхности, пренаситени с почти чиста енергия. Същинска храна на боговете. Беше само въпрос на време някой от тях да се уригне.
Целият Диск беше… ами тъкмо в това се състоеше проблемът според Ринсуинд. Сега се намираше долу. Или поне изглеждаше, че е долу, дори да беше всъщност ей там. Не можеше да се отърве от страшното предчувствие, че щом «Хвърчилото» се отдели от повърхността, направо ще падне към тези далечни пухкави облаци.
Библиотекарят му помогна да прибере с макарата крилото от своята страна, докато Леонард се готвеше за излитането.
— Виж сега, знам, че имаме криле и каквото още ни е нужно — сподели Ринсуинд. — Само не се чувствам на мястото си там, където всяка посока е «надолу».
— Ууук.
— И си нямам представа какво да му кажа. «Не бива да взривяваш света» ми се струва доста убедителен довод. Поне аз щях да се вслушам на негово място. И изобщо не ми допада идеята да се навъртам около боговете. За тях ние сме играчки.
«А те не схващат колко лесно се откъсват ръцете и краката на играчките» — добави мислено.
— Ууук?
— Моля? Сериозно ли говориш?
— Ууук.
— Значи има… маймунски бог?
