— Ама това направо си е шега — бърбореше Ринсуинд. — Светът се крепял върху слонове, ха-ха-ха… а после се изпречват пред очите ти…
— Боите ми, къде са ми боите!… — мънкаше Леонард.
— Е, някои от тях вече са в тоалетната — натърти Ринсуинд.
Керът се обърна, явно изпаднал в недоумение. Иконографът отплува от ръцете му, бълвайки тихички ругатни.
— А къде ми е ябълката? — попита Керът.
— Какво? — стресна се Ринсуинд от неочакваната смяна на темата.
— Започнах да я ям и замалко я оставих във въздуха… а сега я няма. Корабът проскърцваше под ослепителните слънчеви лъчи.
И една огризка от ябълка се превъртя бавно в кабината.
— Предполагам, че все пак сме трима на борда? — невинно попита Ринсуинд.
— Не говори глупости — скара му се Керът. — Корабът е затворен херметично!
— Значи… твоята ябълка се е изяла сама? Погледнаха към хаоса от денкове, пристегнати с мрежи.
— Ако щете, разправяйте колко маниакално подозрителен съм — подхвана Ринсуинд, — но щом корабът е по-тежък от очакванията на Леонард и въздухът свършва по-бързо, а храната изчезва…
— Да не намекваш, че под Ръба се носи някакво чудовище, което може да пробива дървени корпуси? — уточни Керът и извади меча си.
— А, за тази страхотия не се бях сетил. Браво на теб — похвали го Ринсуинд.
— Интересно — обади се Леонард. — Вероятно би представлявало кръстоска между птица и двучерупково мекотело. Нещо като октопод, който използва струи от…
— Благодаря, благодаря, благодаря, но стига толкова!
Керът отмести навито одеяло и се опита да надникне извън кабината.
— Стори ми се, че нещо шавна. Точно зад резервоарите с въздух… Шмугна се под вързоп ски и се скри в сенките.
Чуха го как изпъшка:
— О, само това не…
— Какво? Какво? — настръхна Ринсуинд.
— Намерих… някаква кора…
— Фантастично! — отзова се Леонард, който вече рисуваше в бележника си. — Вероятно щом попадне в съд с подходяща за него среда, такова същество би претърпяло метаморфоза в…
Керът се върна, нанизал на меча си бананова кора. Ринсуинд ядно изви очи към тавана.
— Осени ме съвсем ясна догадка — заяви той.
— И мен — подкрепи го Керът.
Позабавиха се, но накрая избутаха настрана сандък с хавлии — така не останаха повече скривалища. Разтревожено лице надникна от леговището си.
— Ууук?
Леонард въздъхна, остави бележника и отвори шкафчето на омнископа. Чукна го веднъж-дваж, парчето трепна и показа очертанията на глава. Леонард вдиша дълбоко.
— Анкх-Морпорк, имаме си орангутан…
