— Ние сме решили да умрем величаво — напомни Коен.
— Вярно, вярно. Но после. Ох, горкият аз… Честно казано, сигурно ще ме изритат от тайното сдружение на злите безумци, ако ви позволя да сплескате така всичко. — Злия Хари поклати глава. — Има стотици богове, нали? Всеизвестно е. И постоянно се пръкват нови, нали? Е? Не се ли сетихте? Никой ли?
Тръкъл вдигна ръка.
— Значи ще нахлуем?
— Тук си имаме само истински герои, няма спор — процеди Злия Хари. — Не си мислех точно за този начин. Момчета, големи късметлии сте, че дойдох с вас…
Професорът по неопределени изследвания пръв забеляза сиянието на луната. В този момент се облягаше на фалшборда над вълните и кротичко пушеше следобедната си лула.
Не беше от амбициозните магьосници и обикновено само внимаваше да не се забърка в неприятности и да не се пресилва. Най-хубавото в неопределените изследвания беше невъзможността някой да опише какво представляват. Затова му оставаше изобилие от свободно време.
Погледа до някое време бледата луна, после потърси Архиканцлера. Завари го да лови риба.
— Муструм, редно ли е луната да изглежда така? Ридкъли вдигна глава.
— Ама че работа! Стибънс! Къде се дяна тоя човек?!
Откриха Пондър на койката, където се беше тръшнал с дрехите на гърба си. Извлякоха го полузаспал по стълбичката, но той мигом се разсъни, щом зърна небето.
— Трябва ли да е такава? — заядливо попита Ридкъли, сочейки луната.
— Не, сър! В никакъв случай!
— Значи проблемът е съвсем определен? — осведоми се с надежда Професорът.
— Няма съмнение! Къде е омнископът? Някой опита ли се да говори с тях?
— А, значи не е в моята област — заотстъпва Професорът по неопределени изследвания. — Съжалявам. Иначе щях да помогна. Виждам, че сте много заети. Извинете…
Вероятно всички дракони бяха започнали да бълват огън. Ринсуинд усещаше как очните му ябълки се притискат в костта на тила.
До него Леонард се беше свлякъл в несвяст. Керът май лежеше сред отломките, изблъскали се в задния край на кораба. Съдейки по зловещото скърцане и миризмата, орангутанът се държеше за облегалката на креслото, на което седеше Ринсуинд.
О, да — когато успя да извие глава, за да погледне през един илюминатор, някой от драконовите модули гореше. Трябваше да се очаква — пламъците, изригвани от драконите, имаха чист бял цвят.
Леонард бе споменал една ръчка… Ринсуинд ги позяпа през червената пелена в очите си. «Ако се наложи да отделим всички дракони от кораба — бе казал Леонард, — ние ще…» Какво щяха да правят? С коя ръчка? Впрочем в подобно положение изборът е повече от ясен. Със замъглено зрение, с претоварени уши от шума на измъчения кораб Ринсуинд дръпна единствената ръчка, която успя да достигне.
„Не мога да вмъкна това в сага — тюхкаше се безмълвно менестрелът наум. — Никой никога няма да ми повярва. Наистина никой и наистина никога…“
— Доверете ми се, разбрахме ли се? — настоя Злия Хари, докато провеждаше строеви преглед на Ордата. — Тоест… да, няма спор, че не заслужавам доверие, но сега става дума за гордост, ясно? Доверете ми се. Това ще ви помогне. Хващам се на бас, че и самите богове не се познават всички помежду си, а вие?
— Голям сбърканяк съм с тия крилца — оплака се Калеб.
— Госпожа Макгари толкова се постара да ги ушие, не се оплаквай! — скастри го Злия Хари. — Сега си чудесен Бог на любовта. Само не ми се иска да уточнявам на коя любов. А ти си?…
— Бог на рибите, Хари — обясни Коен. Той беше налепил люспи по кожата си и стъкми подобие на рибоглав шлем от останките на неотдавнашен противник. Злия Хари се мъчеше да вдиша. — Добре, добре, значи си прастар рибешки бог, виждам. А ти, Тръкъл?
— Бог на скапаните псувни — непреклонно заяви Тръкъл Простака.
