— Ами-и… номерът може и да мине — обади се менестрелът, колкото и да се мръщеше Хари. — В края на краищата има Музи на танца и на песента, има дори Муза на еротичната поезия…
— О, туй го мога и аз — прихна пренебрежително Тръкъл. — „В Куирм живее младо маце, то стиска здраво…“
— Стига, стига. А ти, Хамиш?
— Бог на нещата.
— На какви неща?
Хамиш вдигна рамене. Оцеля толкова дълго, защото не даваше излишна свобода на въображението си.
— Ами… нещата, чатна ли? Може да са загубените неща. Дето се въргалят тук и там. Сребърната орда изгледа въпросително менестрела, който поумува и кимна.
— И това може да мине.
Злия Хари стигна до Уили Момъка.
— Уили, защо имаш домат на главата, а в ухото — морков? Уили Момъка се ухили до ушите.
— Туй ще ти хареса. Аз съм Бог на драйфането.
— Вече е имало — възрази менестрелът, преди Злия Хари да отвори уста. — Вомеция. Богиня в Анкх- Морпорк преди хилядолетия. „Да поднесеш дар на Вомеция“ е означавало…
— Значи ще измислиш друго — изръмжа Коен.
— Тъй ли било? — наежи се Уили Момъка. — А ти, Хари, какъв ще бъдеш?
— Аз ли? Такова, де… Ще бъда Бог на мрака. Има ги мнозина…
— Я, ти изобщо не спомена, че можем да бъдем и демонични — разсърди се Калеб. — Щом и туй може, да пукна, ама няма да съм някакво си тъпо амурче.
— Ако бях споменал демони, всички щяхте да си изберете тази маскировка — натякна му Хари. — И щяхме да затънем в разпри часове наред. Пък и останалите богове щяха да надушат хитрината, ако цял куп божества на мрака им се изтърсят на главите.
— Госпожа Макгари хич не се е предрешила — забеляза Тръкъл.
— Мислех си, че ако взема назаем шлема на Хари — отвърна Вена, — ще се промъкна като някоя валкирия.
— Ето ви пример за здравомислие. Там ги има непременно — похвали я Злия Хари.
— А на Хари шлемът не му е нужен — добродушно подхвана Коен, — щото ей сегинка ще се оправдае с болежки в крака или в гърба, за да не дойде с нас. Бездруго отдавна ни е изпортил. Нали, Хари?
Играта ставаше по-вълнуваща. Повечето богове се бяха събрали да гледат. И те обичат да се посмеят, макар че чувството им за хумор не се отличава с изтънченост. Слепия Йо, прастарият шеф на боговете, попита:
— Нали не могат да ни навредят?
— Не могат — увери го Провидението, подавайки кутията със зарове. — Ако бяха много умни, нямаше да са герои.
Затракаха зарове и един отхвърча над дъската, завъртя се все по-бързо във въздуха и накрая изчезна в облаче от размътена слонова кост.
— Някой хвърли несигурност — установи Провидението и плъзна поглед по играчите. — Аха… Мадам…
— Милорд — кимна Дамата.
Никога не изричаха името й, макар че всеки го знаеше, защото иначе тя изчезваше на мига. Въпреки че имаше малцина искрени поклонници, оставаше си сред най-могъщите божества на Диска, защото дълбоко в душата си почти всеки се надява и вярва, че тя съществува.
— И какъв ще бъде вашият ход, скъпа? — осведоми се Слепия Йо.
