— Вече го направих — отвърна Дамата. — Но хвърлих заровете там, където не можете да ги видите.
— Добре, обичам предизвикателствата — заяви Йо. — В такъв случай…
— Сър, позволявате ли да предложа едно развлечение? — невъзмутимо го прекъсна Провидението.
— И какво е то?
— Ами те искат да ги приемем като богове. Предлагам да им угодим…
— Жначи кажваш да ше отнешем към тях шериожно? — учуди се Офлър.
— До определен момент.
— й кой ще бъде този момент?
— До момента, мадам, когато това престане да ни забавлява.
В саваната на Хоуондаленд живеят хората от племето Н’туитиф, единствени в света абсолютно лишени от въображение.
Например за гръмотевицата казват следното: „Гръмотевицата е силен шум в небето, породен от разместване на въздушните маси при преминаването на мълнията.“ Ето и тяхната легенда „Как жирафът се сдоби с дълга шия“: „В древните времена предшествениците на Стария жираф имали малко по-дълги шии от останалите тревопасни и толкова благоденствали от достъпа си до по-високите клонки, че оцелявали само дълговратите жирафи. Предавали дългата шия с кръвта си, както едно копие се предава от дядо на баща и от баща на син. Някои обаче твърдят, че всичко е много по-сложно и че това обяснение важи само за животното окапи, чиято шия все пак не е толкова дълга. Това е цялата история.“
Н’туитиф са мирно племе, погубвано лека-полека от съседите си, които имат богато въображение, следователно и множество богове, суеверия и представи колко по-добре ще си живеят, ако си поразширят ловната територия.
За събитията на луната в този ден Н’туитиф казаха: „Луната се освети ярко и от нея се издигна друга светлина, която се раздели на три и избледня. Не знаем защо се случи това. Така стана.“
После бяха изтребени до последния от живеещо наблизо племе, което знаеше, че светлините са знак от бог Уклай да разширят още малко ловната си територия. Скоро обаче и това племе бе разгромено окончателно от друго племе, което пък знаеше, че светлините са всъщност техните прадеди, обитаващи луната, и ги подканят да унищожат всеки, що не се кланя на богинята Глипзо. Три години по-късно това племе също загина заради паднала от небето скала, тласната преди милиард години от избухнала звезда.
Каквото повикало, такова се обадило. Ако не се замисляме прекалено над поговорката, може и да мине за справедливост.
В раздрусаното треперещо „Хвърчило“ Ринсуинд видя как последните два драконови модула се откачиха от крилете. Завъртяха се, разпаднаха се и изостанаха.
Отново се вторачи в ръчките. Умуваше мудно, че все някой би трябвало да върши нещо с тях.
След драконите в небето оставаше следа от разцепен въздух. Щом се освободиха от модулите, побързаха да се приберат вкъщи.
Магьосниците бяха сътворили Любопитната леща на Търлоу точно над палубата. Гледката си струваше усилието.
— Това е по-хубаво от фойерверки — зарадва се Деканът. Пондър удари с юмрук по омнископа.
— А, вече работи, но се вижда само този гигантски…
Когато Ринсуинд се отдръпна, вече се виждаше не само гигантският нос.
— Кои ръчки да дърпам? Кои ръчки? — запищя той.
— Какво става?
— Леонард още е в несвяст, Библиотекарят вади Керът от парчетиите и тук тресе страшно! Не ни останаха дракони! За какво са всички тези стрелки? Мисля, че падаме! Какво да правя?
— Не гледаше ли как управлява Леонард?
