— Всички те чухме — вметна Хамиш Бесния.
— Но тъй си е редно — добави Коен. — И става по-интересно. Ръката му се спусна и потупа гърба на дребосъка.
— Рекохме си: „Тоя Зъл Хари може да е по-тъп от тухла, ама да ни предаде точно сега… ей на туй му викаме дебелокожие.“ Хари, познавал съм не един Повелител на мрака, но само на теб присъждам три грамадански таласъмски глави за стил. Ако ще и никога да не си се класирал в… сещаш се, висшата лига на повелителите на мрака, поне имаш целия букет от пороци и недостатъци.
— Харесваме оня, дето не си мени ни нрава, ни кожата — потвърди Уили Момъка.
Злия Хари сведе поглед и пристъпи от крак на крак, гордост и облекчение се бореха върху лицето му.
— Много мило, че го казвате, момчета — смънка той. — Нали знаете, ако зависеше от мен, нямаше да ви сторя такова нещо, ама как иначе да си поддържам славата…
— Казах ти — разбираме — натърти а грамадна космата твар препуска към тебе и не спираш да помислиш: „А бе, туй да не е рядък вид, застрашен от изчезване?“ Не, просто й отсичаш главата. Щото туй е то геройството, прав ли съм? А ти щом видиш някого, тутакси го предаваш, без да ти мигне окото, щото туй е то злодейството.
Останалите от Ордата замърмориха одобрително. Странно, но и това си влизаше в Кодекса.
— Значи ще го пуснете? — смая се менестрелът.
— Разбира се. Момко, не си внимавал в уроците. Повелителят на мрака винаги се измъква. Но ти най-добре сложи в песента някой ред, че ни е предал. Ще стои хубаво.
— И… такова… може ли да добавиш, че съм направил най-гнусен опит да ви прережа гърлата? — опита си късмета Хари.
— Бива — величествено се съгласи Коен. — Напиши, че се е бил срещу нас като тигър с най-черна душа.
Хари изтри сълза от бузата си.
— Благодарско, момчета. Не знам какво да кажа. Няма да забравя това. Направо може ла ме вкарате в голямата игра.
— Но и ти ни направи услуга и се погрижи бардът да се прибере жив и здрав, може ли? — помоли Коен.
— Непременно — увери го Злия Хари.
— Хъм… но аз няма да се върна сега — възрази менестрелът.
Изненада всички. И най-вече себе си. Но животът изведнъж просна два пътя пред очите му. Единият водеше обратно към всекидневие с песнички за любовта и цветята. Другият би могъл да го отведе къде ли не. Нещо у тези старци правеше първия избор немислим. Не можеше да го обясни. Но така си беше.
— Ама ти си длъжен да се прибереш… — подхвана Коен.
— Не, трябва да видя как ще свърши историята — прекъсна го менестрелът. — Сигурно съм се побъркал, но това искам.
— Можеш да измислиш края — напомни Вена.
— Не мога, госпожо — отрече певецът. — Не ми се вярва. Не мисля, че ще свърши по начин, който изобщо би ми хрумнал. Не и щом погледна господин Коен с рибата или господин Уили като Бога на повторното драйфане. Искам и аз да дойда. А господин Злия ла ме почака тук, ако иска. И нищичко няма да ми се случи, каквото ще да стане. Защото съм абсолютно убеден, че когато боговете бъдат нападнати от човек с домат на главата и от още един, предрешен като Музата на псувните, те на всяка цена ще пожелаят целият свят да узнае как е свършило всичко.
Леонард все още не се опомняше. Ринсуинд започна да му бърше челото с влажна кърпа.
— Разбира се, наблюдавах какво прави — потвърди Керът и пак погледна към мърдащите ръчки. — Но нали той го построи, затова му беше лесно. Господине… не бих докосвал това…
Библиотекарят се метна в пилотското кресло и започна да души ръчките. А някъде под тях автоматичният рул щракаше и бръмчеше.
— Скоро ще трябва да ни осени някаква идея — напомни Ринсуинд. — Няма да лети самичко безкрайно дълго.
