„Драга Майра Бекуит, казвам се Мърсър Ман, писателка, настаних се във вила на брега за няколко месеца, докато работя над романа си. Не познавам никого тук, затова се възползвам от възможността да ви поздравя и да предложа вие, госпожа Трейн и аз да се видим на питие. Ще донеса бутилка вино“.
Точно в десет на вратата се звънна. Когато отвори, Мърсър завари на верандата кашон без никакви надписи, но не видя куриер. Отнесе кашона на масата в кухнята, където го разопакова и отвори. Както ? беше обещано, вътре бяха четирите големи илюстрирани книги от Ноел Боне, три романа от Серина Роуч, съвсем тъничка книжка от Лий Трейн и пет-шест любовни романа със знойни корици. Красавци с невъзможно плоски кореми опипваха къде ли не прелестните си разголени любовници. Всяка книга беше от различен автор, но всъщност до една бяха написани от Майра Бекуит. Мърсър щеше да остави тези четива за по-късно.
Нищо от видяното не я вдъхнови да се заеме със собствения си нов роман.
Тя изяде блокче гранола, докато разлистваше книгата на Ноел за Марчбанкс Хаус.
В десет и трийсет и седем бръмна мобилният ? — неизвестен номер. Едва успя да каже „ало“, преди нечий пронизителен глас да заяви:
— Не пием вино. Аз предпочитам бира, Лий — ром, а барчето ни е толкова претъпкано, че няма нужда да носиш бутилка. Добре дошла на острова. Обажда се Майра.
Мърсър за малко не извика от удоволствие.
— Много ми е приятно, Майра. Не очаквах да звъннеш толкова скоро.
— Е, скучаем и винаги се оглеждаме за нови хора. Ще издържиш ли до шест следобед? Никога не пием преди шест.
— Ще се постарая. До тогава.
— Знаеш ли къде сме?
— На Аш Стрийт.
— До скоро.
Мърсър затвори телефона и се помъчи да определи откъде е акцентът на Майра. Определено южняшки, може би от Източен Тексас.
Тя си избра един роман с меки корици от някой си Ръниън О’Шонеси и се зачете. „Зверски красивият“ главен герой се беше развихрил в някакъв замък, където не беше добре дошъл, и на четвърта страница вече си беше легнал с две камериерки и преследваше трета. В края на първа глава всички бяха изтощени, включително Мърсър. Тя спря да чете и осъзна, че пулсът ? е леко учестен. Нямаше да издържи да прелети през петстотинте страници.
Мърсър отнесе романа на Лий Трейн на верандата и си намери люлеещ стол под един чадър. Минаваше единайсет и обедното слънце на Флорида прежуряше. Всичко, оставено на открито, се беше нагорещило. Романът на Трейн разказваше за млада неомъжена жена, която един ден се събужда бременна и не е сигурна кой е бащата. През последната година е пила много, сменила е доста сексуални партньори и паметта ? не е особено бистра. С помощта на календара тя се опитва да се върне назад и накрая изготвя списък на трима най-вероятни заподозрени. Заклева се тайно да проучи всеки от тях с намерението един ден, след раждането на детето, да спретне дело за бащинство на истинския баща и да си издейства издръжка. Чудесен замисъл, но стилът беше толкова претенциозен и объркан, че всеки читател би се затруднил с текста. Нямаше нито една ясна ситуация, та човек да е сигурен какво се случва. Госпожа Трейн явно държеше химикалката в едната ръка и тълковния речник в другата, защото Мърсър за пръв път виждаше толкова дълги думи. Не по-малко дразнещо беше, че диалогът не беше оформен с пряка реч и често не ставаше ясно кой какво казва.
След като се труди усърдно двайсет минути, тя се изтощи и задряма.
Събуди се потна и отегчена, а скуката не беше приемлив вариант. Открай време живееше сама и се беше научила постоянно да е заета с нещо. Вилата се нуждаеше от хубаво почистване, но то можеше да почака. Теса може и да беше педантична домакиня, но Мърсър не бе наследила тази особеност. Като живееш сам, защо да ти пука дали в дома ти няма и прашинка? Мърсър си сложи банския, забеляза твърде бледата си кожа в огледалото, обеща си да поработи над тена си и отиде на брега. Беше петък и почиващите за уикенда започнаха да пристигат, но нейният участък от плажа беше почти пуст. Мърсър плува дълго, после си направи кратка разходка, върна се във вилата, изкъпа се и реши да обядва в града. Облече лека лятна рокля и си сложи само червило.
Фернандо Стрийт продължаваше осем километра по брега, а в близост до дюните и до океана по улицата имаше стари и нови квартири под наем, евтини мотели, красиви нови къщи, апартаменти и някой и друг пансион. От отсрещната страна имаше още мотели и къщи под наем, магазини и няколко офиса, отново мотели и ресторанти, които предлагаха типичната за региона храна. Докато напредваше бавно, придържайки се към ограничението от петдесет километра в час, Мърсър си мислеше, че нищо не се е променило. Беше точно както го помнеше. Градчето Санта Роса поддържаше добре духа на миналото и през двеста метра имаше малък паркинг и дъсчена пътека, улесняващи достъпа до плажа.
Зад Мърсър на юг бяха големите хотели, „Риц“ и „Мариот“, между високи сгради с апартаменти и по-изисканите жилищни комплекси, които Теса не одобряваше, защото според нея многобройните светлини пречеха на костенурките да снасят яйцата си. Теса беше активен член на организацията „Търтъл Уоч“ и на всяка друга група за защита на околната среда на острова.
