„Викър Хаус, 1867 г.“.
Мърсър не помнеше розова къща в центъра на града, но това нямаше значение. Къщите се пребоядисват всяка година.
Тя почука на вратата и отвътре изригна лай на глутница кучета. Едра жена отвори със замах, подаде ръка и се представи:
— Аз съм Майра. Влизай. Не обръщай внимание на кучетата. Тук само аз хапя.
— Аз съм Мърсър — усмихна се гостенката и двете се здрависаха.
— Ама разбира се. Влизай.
Кучетата се пръснаха и Мърсър последва Майра в антрето.
Майра изкрещя:
— Лий! Гостенката ни е тук! Лий! — И тъй като Лий не отговори веднага, Майра нареди: — Чакай тук. Ще отида да я намеря.
Тя изчезна в дневната, като остави Мърсър сама с едно кутре, голямо колкото плъх, което се спотайваше под ниската масичка и ръмжеше, оголило зъби. Мърсър се помъчи да не обръща внимание на дребната твар, докато оглеждаше къщата.
Във въздуха се усещаше съвсем не приятен мирис на застоял цигарен дим и мръсни кучета. Стари мебели и антикварни вехтории, но чудати и очарователни. Стените бяха заети от десетки лоши маслени картини и акварели и нито една не изобразяваше нещо, което да има дори далечна връзка с океана.
Някъде във вътрешността на къщата Майра отново се провикна. Значително по-дребна жена се показа от трапезарията и тихо каза:
— Здравейте, аз съм Лий Трейн.
Но не протегна ръка за поздрав.
— Приятно ми е. Аз съм Мърсър Ман.
— Много ми харесва книгата ви — каза Лий с усмивка, разкриваща два реда прави зъби с петна от тютюн.
Мърсър отдавна не беше чувала някой да го казва. Поколеба се и успя да изломоти едно:
— Ами благодаря.
— Купих си я преди два часа от книжарницата, истинска книга. Майра е пристрастена към малкото си устройство и чете всичко на него.
За миг Мърсър се почувства длъжна да излъже и да каже нещо хубаво за книгата на Лий, но Майра я спаси от неловкото положение. Изтрополи обратно в антрето и изтърси:
— А, ето те. Е, вече всички сме си близки, барът е отворен и аз се нуждая от питие. Мърсър, ти какво искаш?
И понеже домакините явно не пиеха вино, Мърсър отговори:
— Топло е, ще пия бира.
Двете жени се сепнаха, сякаш ги беше оскърбила.
— Ами добре, но да знаеш, че сама си приготвям бирата и е различна.
— Отвратителна е — уточни Лий. — Преди Майра да отвори собствена пивоварна, обичах бира. Вече не мога да я понасям.
— Просто си се наливай с твоя ром, скъпа моя, а ние ще се оправим. — Майра изгледа Мърсър и обясни: — Пикантно светло пиво с осемпроцентно алкохолно съдържание. Ще те катурне, ако не внимаваш.
— Защо още сме в антрето? — попита Лий.
— Адски уместен въпрос — отбеляза Майра и махна с ръка към стълбите. — Елате с мен.
В гръб Майра приличаше на футболен нападател. Другите две жени я последваха и спряха в дневна с телевизор и камина, в единия ъгъл на която имаше напълно оборудван бар с мраморен плот.
— Имаме и вино — уточни Лий.
— Тогава ще пия бяло вино — каза Мърсър.
Майра се захвана за работа на бара и започна да обстрелва гостенката с въпроси:
— Е, къде си отседнала?
— Едва ли помните баба ми Теса Магрудър. Живееше в малка къща на Фернандо Стрийт.
И двете жени поклатиха отрицателно глави.
— Името нищо не ми говори — призна Майра.
— Тя почина преди единайсет години.
— Ние живеем тук само от десет — обясни Лий.
— Къщата все още е собственост на семейството, там съм отседнала.
— За колко време? — попита Майра.
