идиот предлага аванс от петдесет бона. Издадохме я под името Майра Лий. Умно, а? След година разполагахме с купища пари и повече не погледнахме назад.
— Значи пишете заедно? — попита Мърсър.
— Тя пише — побърза да уточни Лий, сякаш за да се дистанцира. — Заедно работим над сюжета, който ни отнема десетина минути, после Майра опъва каиша. Или поне така правехме преди.
— Лий е такава снобка, че отказва да пипа текста. Обаче парите няма нищо против да пипа.
— Стига, Майра — възрази Лий с усмивка.
Майра напълни дробовете си с цигарен дим и издуха цял облак през рамо.
— Така беше едно време. Избълвахме стотина книги под една дузина псевдоними, не смогвахме да пишем достатъчно бързо. Колкото по-мръснишки, толкова по-добре. Опитай се да прочетеш някоя — пълна гадост.
— Нямам търпение — отговори Мърсър.
— Моля те, недей — намеси се Лий. — Твърде си умна, за да го правиш. Много ми харесва как пишеш.
Мърсър се трогна и тихо каза:
— Благодаря ти.
— После забавихме темпото — продължи Майра. — Два пъти ни съди онази луда кучка от север, защото твърдеше, че сме откраднали нейните неща. Не беше вярно. Нашите щуротии бяха много по-хубави от нейните, обаче адвокатите ни се притесниха и ни накараха да се споразумеем извън съда. Което предизвика огромна кавга с издателя ни, после с агентката и цялата история ни извади от ритъм. Разнесе ни се славата на крадли, поне на мен. Лий се покри и се спаси от калта. Нейната литературна слава си е непокътната, ако изобщо я има.
— Стига, Майра.
— Значи сте престанали да пишете? — попита Мърсър.
— Да кажем, че съществено съм намалила темпото. Имаме пари в банката, а някои от книгите още се продават.
— Аз продължавам да пиша всеки ден — отбеляза Лий. — Животът ми ще бъде празен, ако не пиша.
— Щеше да бъде много по-празен, ако аз не се продавах — изсумтя Майра.
— Стига, Майра.
Най-едрото куче от глутницата, двайсеткилограмов пес с дълга козина, приклекна близо до вътрешния двор и се изходи на купчинка. Майра го забеляза, не каза нищо, а когато кучето приключи, закри мястото с облак дим.
Мърсър смени темата и попита:
— Има ли и други писатели на острова?
Лий кимна с усмивка, а Майра извика:
— О, твърде много. — После отпи от буркана си и премлясна с устни.
— Джей е тук — каза Лий. — Джей Аркълруд.
Ставаше ясно, че задачата на Лий е просто да намеква, а след нея Майра развиваше историята.
— Ама разбира се, че него ще споменеш пръв — възкликна тя. — Той също е литературен сноб, който не се продава и мрази всички, които се продават добре. Освен това е поет. Обичаш ли поезия, скъпа Мърсър?
Тонът ? не оставяше никакво съмнение, че намира поезията за безполезна.
— Не чета много поезия.
— Е, неговата определено не я чети, дори ако успееш да я намериш.
— Боя се, че не съм чувала за него.
— Никой не е. Продава се по-слабо и от Лий.
— Стига, Майра.
— А Анди Адам? — попита Мърсър. — Той не живее ли тук?
— Когато не е в клиника за алкохолици — отговори Майра. — Построи си хубава къща в южната част, после я изгуби при развода. Развалина е, но наистина е добър писател. Обожавам поредицата му за капитан Клайд — едни от най-хубавите криминални романи. Дори Лий отстъпва и му се кефи.
— Чудесен човек, когато е трезвен — призна Лий, — но е ужасен пияница. Още се бие.
Майра плавно пое подадената топка и тутакси се върна в разговора:
— Миналия месец участва в едно сбиване в бара на главната. Някакъв тип, два пъти по-млад от него, му ударил здрав тупаник и полицията го прибрала. Наложи се Брус да му плати гаранцията.
— Кой е Брус? — побърза да попита Мърсър.
Майра и Лий въздъхнаха и отпиха от питиетата си, сякаш разговорът за Брус щеше да отнеме часове. Накрая Лий отговори:
