— За няколко месеца.
— Опитваш се да завършиш книгата си, нали?
— По-скоро да започна нова.
— Май всички го правим! — възкликна Лий.
— Имаш ли договор? — попита Майра, подрънквайки с бутилките.
— Боя се, че да.
— Бъди благодарна. Кой е издателят ти?
— „Вайкинг“.
Майра се доклатушка от бара и подаде питиетата на Мърсър и на Лий. После сграбчи еднолитров буркан с гъста светла бира и каза:
— Хайде да излезем навън, за да пушим.
Явно и двете пушеха от години.
Минаха по една дъсчена пътека и се настаниха около красива маса от ковано желязо до шадраванче, в което от муцуните на две бронзови жаби струеше вода. Стари амброви дървета покриваха вътрешния двор с плътна сянка, а отнякъде се прокрадваше лек ветрец. Вратата на верандата нямаше резе и кучетата идваха и си отиваха, когато пожелаеха.
— Тук е прекрасно — отбеляза Мърсър, докато и двете ? домакини палеха цигари.
Цигарата на Лий беше дълга и тънка, а на Майра — кафява и силна.
— Извинявай за дима — каза Майра, — но сме пристрастени, не можем да се откажем. Веднъж, доста отдавна, се опитахме да спрем, но това е минало. Много се старахме и много се измъчихме, но накрая си казахме — по дяволите! Все някак ще се мре, нали? — Майра дръпна продължително от цигарата си, вдиша и издиша дима, после отпи голяма глътка домашна бира. — Искаш ли да си пийнеш? Хайде де, опитай.
— На твое място не бих — предупреди Лий.
Мърсър побърза да вдигне чашата с вино и отговори:
— Не, благодаря.
— Значи вилата е на семейството ти, така ли? — попита Майра. — Отдавна ли идваш тук?
— Да, още от малка. Прекарвах лятото при баба си Теса.
— Много мило. Харесва ми.
Поредната шумна глътка бира. Главата на Майра беше обръсната около два сантиметра и половина над ушите и прошарената ? коса се отмяташе настрани, когато тя пиеше, пушеше и говореше. Цялата беше побеляла и бе приблизително на възрастта на Лий, чиято коса обаче беше дълга и тъмна, прибрана на стегната конска опашка.
И двете, изглежда, се канеха да я отрупат с въпроси, затова Мърсър първа мина в настъпление:
— Какво ви доведе на остров Камино?
Двете се спогледаха така, сякаш историята бе дълга и сложна.
— Живяхме във Форд Лодърдейл доста години — подхвана Лий, — но ни омръзнаха тълпите и автомобилите. Животът тук има много по-бавен ритъм. Хората са по-мили. Имотите са по-евтини. Ами ти! Къде е домът ти?
— През последните три години живях и преподавах в Чапъл Хил. Сега съм в нещо като преходен период.
— Какво ще рече това, по дяволите? — попита Майра.
— Ще рече, че на практика съм бездомна, безработна и отчаяно се опитвам да довърша една книга.
Лий се изкиска, Майра се изсмя шумно, а от ноздрите им струеше цигарен дим.
— Преживявали сме го — увери я Майра. — Запознахме се преди трийсет години, когато и двете нямахме нищо. Аз се опитвах да пиша исторически романи, а Лий се мъчеше със странните си литературоведски щуротии, които още се бори да пише, но нито една от двете не продаваше. Бяхме на социални помощи и с купони за храна, работехме на минимална заплата и положението не изглеждаше никак розово. Един ден се мотаехме в някакъв мол и видяхме опашка от хора — все жени на средна възраст, които чакаха нещо. Отпред имаше книжарница, от веригата „Уолдън Букс“, дето ги имаше във всеки търговски център, а на една маса царствено се беше настанила Робърта Доули, която навремето пишеше едни от най-продаваните любовни романи. Наредих се на опашката — Лий отказа, какъвто е сноб, — купих книгата и двете се заставихме да я прочетем. Разказваше се за някакъв пират, който обикаля Карибите и ограбва кораби, същинска напаст. Бяга от британците, но където и да спре, все го чака някоя красива млада девица, която умира от желание да му подари девствеността си. Пълен боклук. Затова измислихме историята за южняшка красавица, която страшно си пада по робите си и накрая забременява. Заложихме всичко.
— Наложи се да си купим мръснишки списания за справка — додаде Лий. — Не знаехме много за тези неща.
Майра се засмя и продължи:
— За три месеца сътворихме книгата и аз неохотно я изпратих на агентката си в Ню Йорк. Седмица по-късно тя ми се обади и ми съобщи, че някакъв
