Все пак, още беше рано да се безпокои. Първо трябваше да прочете книгите, после може би щеше да разбере какъв е смисълът.
Чете внимателно в продължение на няколко часа, като прекъсна само колкото да обядва. Книгите сами по себе си бяха ясни — различните престъпни методи се обясняваха изчерпателно, понякога дори с диаграми. Лошото бе, че цялата работа му се струваше побъркана. Защо трябваше да се вършат престъпления? Кой имаше полза от тях? Печелеше ли някой?
Книгите не отговаряха на тези въпроси. Прелистваше ги и се вглеждаше в лицата на сниманите престъпници. Изглеждаха сериозни и вглъбени, напълно осъзнаващи колко важна обществена функция изпълняват.
Том искаше да схване тази функция. Може би така щеше да му е по-лесно?
— Том — извика го кметът отвън.
— Тук съм, кмете — отвърна Том.
Вратата се отвори. Зад кмета бяха Джейн, жената на Фермера, Мери, жената на Водоносеца и Алис, жената на Готвача.
— Какво ще кажеш, Том? — попита кметът.
— За кое?
— Кога ще се заловиш за работа?
Том се усмихна смутено.
— Скоро. Тъкмо четях книгите и се мъчех да разбера какво…
Трите дами на средна възраст го изгледаха укоризнено и той млъкна от смущение.
— Губиш си времето в четене — промърмори Алис.
— Навън всички работят — добави Джейн.
— Толкова ли е трудно да откраднеш нещо? — обади се и Мери.
— Така е — съгласи се и кметът. — Инспекторът може да се появи всеки момент, а ние няма да можем да му покажем нито едно престъпление.
— Добре, добре — смотолеви Том.
Пъхна в колана си един нож и гумената палка, натъпка чувала — за плячката — под ризата си и излезе.
А къде щеше да отиде? Посред бял ден?! На пазара — най-логичното място за крадене — нямаше да има никой чак до вечерта. Освен това не искаше да краде на светло. Струваше му се непрофесионално.
Разгъна разрешителното си и го прочете пак.
Ето това е! Ще отиде на някое място с лоша репутация. Там би могъл да скрои плана си, да се настрои за работа. За нещастие обаче в селото нямаше голям избор. Можеше да отиде в малкия ресторант на овдовелите сестри Еймс, в бара на Джеф Шунката или в кръчмата на Ед Бирата.
Реши да отиде при Ед.
Кръчмата беше в къща, която по нищо не се отличаваше от останалите в селото. Имаше една голяма стая за клиентите, кухня и още една-две стаи за семейството. Жената на Ед готвеше и поддържаше чисто доколкото можеше, защото я болеше гърбът. Ед сервираше напитките. Той беше блед мъж със сънливи очи и склонност да се тревожи.
— Здрасти, Том — поздрави той. — Чух, че си станал наш престъпник.
— Така е — потвърди Том. — Дай ми една перикола.
Ед Бирата му донесе безалкохолния коренов екстракт и застана край масата.
— Защо не крадеш, Том?
— Сега обмислям — отвърна Том. — В разрешителното ми пише, че трябва да ходя по места с лоша репутация. Затова съм тук.
— Бива ли така? — попита Ед. — Заведението ми не е с лоша репутация, Том.
— Сервираш най-лошите ястия в селото — възрази Том.
— Знам. Жена ми не умее да готви. Но пък атмосферата е добра. На хората им харесва и идват.
— Все едно, Ед. Реших кръчмата ти да ми стане свърталище.
Ед Бирата отпусна безпомощно рамене.
— Иди после че се старай да направиш хубаво заведение — промърмори той. — Ето какво получаваш за благодарност.
И отиде до бара.
Том продължи да мисли. Стори му се удивително трудно. Колкото повече опитваше, толкова по-малко се получаваше. Но продължаваше да се опитва, изпълнен с мрачна решителност.
Мина един час и се появи Ричи Фермера — най-малкият син на Джед.
— Открадна ли вече нещо, Том?
— Още не — отговори му Том, опрял лакти на масата, потънал в мисли.
Огненият следобед постепенно си отиваше. През малките, не особено чисти прозорци на кръчмата, започваше да нахлува нощта. Някъде навън засвири щурец, първия шепот на нощния вятър раздвижи близката гора.
Големия Джордж Водоносеца и Макс Тъкача дойдоха да изпият по чаша галва. Седнаха до Том.
— Как върви? — попита го Джордж.
— Зле — отговори Том. — Нещо не мога да го измисля това крадене.
— Ще се научиш — успокои го Водоносеца. — Ако някой може да се научи, това си ти.
— Вярваме в теб, Том — увери го Тъкача.
Том им благодари. След малко двамата допиха галвата и си отидоха, а той продължи да мисли, вторачен в празната си чаша.
Час по-късно Ед Бирата дойде при него и се прокашля стеснително.
— Том, знам, че не е моя работа, но кога смяташ да откраднеш нещо?
— Веднага — отговори Том.
Стана, увери се, че оръжията му са си на мястото и излезе.
На пазара вече бе започнала вечерната размяна. Стоките бяха струпани по сергии или нахвърляни върху рогозки. Нямаше валута, нямаше разменни курсове. Десет ръчно ковани гвоздеи струваха кофа мляко или две риби според това, какво можеш да размениш в момента и какво ти трябва. Никой не си правеше труда да води сметки. Кметът имаше сериозни проблеми с въвеждането на този земен обичай.
Докато Том Рибаря крачеше по площада, всички го поздравяваха.
— Ще крадеш ли, а, Том?
— Хайде, започвай, момче!
— Можеш да го направиш!
Никой от селото не бе виждал истинска кражба. За тях това беше обичай от далечната Земя и им се искаше да разберат какво представлява. Изоставиха стоките си и тръгнаха след него, за да видят какво ще направи.
Том установи, че ръцете му треперят. Не му харесваше, че толкова много хора ще гледат как краде. Реши да действа бързо, докато все още му е останал кураж.
Спря пред отрупаната с плодове сергия на жената на Мелничаря.
— Изглеждат вкусни — отбеляза той небрежно.
— Току-що са откъснати — увери го възрастната жена със светнали очи. Том си спомни как тя разговаряше по цели часове с майка му, когато родителите му все още бяха живи.
— Много са хубави — каза той и съжали, че не е спрял другаде.
— О, да. Хубави са. Нали ти казах, набрах ги днес следобед.
— Сега ли ще краде? — прошепна някой от тълпата.
— Разбира се. Гледай — отвърна друг.
Том взе един светлозелен гифер и го разгледа. Всички се смълчаха.
— Много вкусен изглежда, наистина — каза Том и внимателно го остави при другите.
