Опипа пулса му — нямаше смисъл да убива не когото трябва — взе оръжието, огледа го, за да е сигурен къде трябва да натисне и забърза след инспектора.
Настигна групата, малко преди ливадата, на която бе кацнал корабът. Инспекторът и Грент вървяха напред, след тях се клатушкаха войниците.
Том се скри в храсталака и заобиколи, така че да се изравни с Грент и инспектора. Прицели се и пръстът му обви спусъка. Но не искаше да убива съветника. От него се искаше да извърши само едно убийство.
Продължи да тича напред, за да излезе точно пред групата. Видяха го, едва когато насочи оръжието.
— Какво означава това? — попита инспекторът.
— Не мърдайте — нареди Том. — Всички без инспектора да оставят оръжието и да се отдалечат.
Войниците се подчиниха, сякаш изпаднали в унес — оставиха оръжията си един по един и се скриха в храсталаците. Грент не помръдна.
— Какво искаш да направиш, момче? — попита той.
— Аз съм престъпникът на селото — заяви гордо Том. — Ще убия инспектора. Моля, отдръпнете се.
Грент се вторачи в него.
— Престъпник? Значи за това дрънкаше кметът.
— Знам, че не сме имали нито едно убийство за повече от двеста години — обясни Том, — но сега положението ще се промени.
Грент скочи настрана. Инспекторът остана сам. Леко се олюляваше.
Том се прицели. Опитваше се да мисли за социалната стойност на престъплението си и за славата, която то щеше да му донесе. Но… видя инспектора, проснат на земята с изцъклени очи, с изкривена уста, без пулс, без дишане…
Опита се да застави пръста си да натисне спусъка, само че… Пръстът не слушаше какво си мисли умът и нямаше намерение да му се подчинява.
— Не мога! — извика Том.
Хвърли оръжието и хукна към храстите.
Инспекторът искаше да изпрати войниците да го търсят, но Грент не се съгласи. На Ню Делауеър имаше само гори. И десет хиляди души нямаше да открият беглеца, ако решеше да се скрие както трябва.
Дойдоха кметът и няколко селяни, за да разберат какво се е случило. Войниците наобиколиха инспектора и Грент и насочиха оръжията си. Лицата им бяха сериозни и навъсени.
Кметът обясни всичко. За нецивилизованата липса на престъпност в селото им, за задачата, която бе получил Том, за срама, който изпитваха, задето не се е справил.
— Защо дадохте задачата точно на него? — попита господин Грент.
— Защото реших, че ако някой може да убие, това е Том. Той е рибар и корми риби.
— Значи всички останали също няма да могат да убиват, така ли?
— Едва ли някой ще направи и това, което успя Том — призна кметът тъжно.
Инспекторът и Грент се спогледаха. Войниците гледаха селяните учудени и с респект. Започнаха да шушукат помежду си.
— Мирно! — изкомандва ги инспекторът, обърна се към Грент и каза тихо: — По-добре да се махаме оттук. Не можем да вземем във войската си хора, които не могат да убиват.
— Бойният дух — промърмори Грент и потрепери. — Това е като зараза. Един човек на ключов пост може да изложи на опасност целия кораб… дори целия флот… само защото не иска да стреля с оръжие. Не си струва рискът.
Наредиха на войниците да се качват в кораба. Те закрачиха по-бавно от обикновено и често се обръщаха, за да погледнат селяните. Продължаваха да си шушукат, въпреки че инспекторът крещеше команди.
Малкият спомагателен кораб излетя и скоро се скри в търбуха на големия. После изчезна и той.
Горният край на огромното червено слънце вече се показваше над хоризонта.
— Можеш да излезеш! — извика кметът и Том изпълзя от храсталака, в който се бе скрил, за да види какво ще стане.
— Провалих се — каза той тъжно.
— Не се упреквай — каза му Били Бояджията. — Това си беше невъзможна работа.
— Да, прав е — добави кметът, когато тръгнаха назад към селото. — Мислех си, че все някак ще успееш да го направиш, но сега не мога да те обвиня. В селото няма човек, който би стигнал дори и дотук.
— Какво ще правим с новите постройки? — попита Били Бояджията и посочи пощата, затвора, църквата и малкото червено училище.
Кметът се замисли дълбоко.
— Сетих се — каза той след малко. — Ще направим детска площадка за хлапетата. Люлки, пързалки и така нататък.
— Още една? — учуди се Том.
— Разбира се. Защо не?
Така си беше — нямаше никаква причина да не направят още една детска площадка.
— Това вече няма да ми трябва — каза Том и подаде на кмета разрешителното си за престъпник.
— Няма — съгласи се кметът и го скъса. Другите го гледаха тъжно. — Е, положихме всички възможни усилия. Не се справихме добре, но няма какво да се прави.
— Беше ми дадена възможност — каза Том, — но не оправдах доверието ви.
Били Бояджията го улови за рамото.
— Вината не е твоя, Том. Не е наша. Това е защото не сме били цивилизовани цели двеста години. Спомни си колко време е било нужно, за да се цивилизова Земята. Хиляди години. Ние се опитвахме да го направим за две седмици.
— Е, ще трябва да продължим да сме нецивилизовани — отбеляза кметът и направи неуспешен опит да се усмихне.
Том се прозина, махна с ръка и тръгна към къщата си, за да се наспи. Преди да влезе, погледна към небето.
Бяха се събрали гъсти черни облаци. Есенните дъждове щяха да започнат всеки момент и той отново щеше да лови риба.
А защо не си бе представил инспектора като риба? Беше твърде уморен, за да мисли за това. Пък и вече беше твърде късно. Земята си бе отишла от тях и те щяха да са нецивилизовани още много столетия.
Не спа добре.
Информация за текста
© 1954 Робърт Шекли
© 1996 Владимир Германов, превод от английски
Robert Sheckley
Skulking Permit, 1954
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
Издание:
„Мириам“ ЕООД, София, 1996
ISBN: 954-584-186-9
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8961]
Последна редакция: 2008-08-26 15:30:00
