Бояджията.
— Влизай, Том — посрещна го Ед Бирата и го заведе в най-тъмния ъгъл. Том си даде сметка, че кръчмата е необичайно пълна за това време на деня. На хората изглежда им харесваше да седят в истинско бандитско свърталище.
Том отпи глътка перикола и започна да мисли.
Трябваше да извърши убийство.
Извади от джоба си разрешителното и го прочете. От него се искаше да направи нещо непонятно, неприятно и необичайно, но нямаше как — беше длъжен.
Пресуши чашата си и се съсредоточи върху убийството. Каза си, че ще убие някого. Трябваше да
Но тези фрази не съдържаха в себе си същността на самия акт. Те бяха само думи. За да онагледи мислите си, реши да вземе за пример едрия червенокос Марв Дърводелеца. Днес той работеше по училището с взетия назаем трион. Ако го убиеше, Марв нямаше да работи повече.
Том поклати глава нетърпеливо. Все още не беше ясно.
Добре, каза си той, значи ето го Марв Дърводелеца — най-добрият от братята, както смятаха мнозина. Представи си го как стиска някоя дъска с луничавите си ръце и я рендосва — несъмнено жаден, несъмнено с болката в рамото, която Ян Лечителя от толкова време се мъчеше да облекчи.
Това беше Марв Дърводелеца.
После…
Марв Дърводелеца проснат на земята с изцъклени очи, вкочанени крайници, с отворена уста, без пулс, без дишане. След това големите му луничави ръце никога повече нямаше да стискат дърво, никога повече нямаше да изпитва болката, която Ян Лечителя се опитваше да…
За миг видя какво всъщност е убийството. Видението си отиде, но остави достатъчно дълбок спомен, за да го накара да се чувства зле.
С краденето някак си би могъл да свикне. Но да убие, дори и в интерес на цялото село…
Какво щяха да си кажат хората, когато видеха това, което той току-що си бе представил? Как щеше да живее с тях после? Как щеше да живее със самия себе си?
Въпреки всичко, трябваше да го направи. Всеки от селото имаше своята задача, той също.
Кого да убие?
Възбудата започна по-късно, когато по радиостанцията се разнесоха гневни гласове.
— И наричаш това колония? Къде е столицата?
— Това тук — отговори кметът.
— Къде е площадката за кацане?
— В момента я използваме за пасбище. Ще погледна къде беше… Тук не са кацали кораби от…
— Тогава големият кораб няма да каца. Ще се спуснем със спомагателен. Съберете служителите си. Потеглям незабавно.
Цялото село се събра край ливадата, посочена от инспектора. Том препаса оръжията си и се скри зад едно дърво, за да гледа.
От големия кораб се отдели един по-малък и бързо се спусна надолу. Селяните стаиха дъх, защото бяха сигурни, че ще се разбие. В последния момент обаче изскочиха огромни пламъци, които опърлиха тревата, и спомагателният кораб се спусна съвсем леко.
Кметът тръгна към него, следван от Били Бояджията. Отвори се малка вратичка и слязоха четирима мъже. В ръцете си държаха блестящи метални неща, които, както се досети Том, бяха оръжия. След тях излезе едър мъж с подпухнало червено лице, облечен в черно. На гърдите му висяха четири медала. След него се появи дребен мъж със сбръчкано лице, също облечен в черно. Най-накрая се измъкнаха още четирима униформени.
— Добре дошли в Ню Делауеър — приветства ги кметът.
— Благодаря, генерале — отговори едрият и стисна ръката на кмета. — Аз съм инспектор Делумейн. Това е господин Грент, моят политически съветник.
Грент кимна на кмета, но не пое претегнатата му ръка. Гледаше селяните с неприкрито отвращение.
— Ще хвърлим едно око на селото ви — каза инспекторът и изгледа политическия си съветник косо. Грент кимна. Униформените ги заобиколиха.
Том се отправи след тях на безопасно разстояние, скрит като истински престъпник. В селото се скри зад една къща и продължи да наблюдава какво прави инспекторът.
Кметът посочи затвора, църквата, пощата и червеното училище с понятна гордост. Инспекторът доби объркан вид. Господин Грент се усмихна кисело и потри челюстта си.
— Както си мислех — каза той на инспектора. — Чиста загуба на време, гориво и на цял боен кораб. Тук няма нищо ценно.
— Не съм толкова сигурен — каза инспекторът. — Защо ги построихте, генерале? — попита той кмета.
— Как защо? За да сме като на Земята. Както виждате, правим всичко, което е по силите ни.
Господин Грент прошепна нещо в ухото на инспектора.
— Кажете ми — попита инспекторът след малко, — колко млади мъже има в селото ви?
— Моля? — попита кметът объркано.
— Колко мъже на възраст между петнайсет и шейсет години имате — обясни господин Грент.
— Виждате ли, генерале, Империята ни в момента води война. Колонистите от Денг IV и някои други планети са се опълчили срещу това, което е тяхно рождено право. Въстанали са срещу абсолютната власт на майката Земя.
— Съжалявам — каза кметът съчувствено.
— За космическия флот са ни нужни мъже. Почтени, смели, здрави мъже. Резервите ни намаляват и…
— Желаем — намеси се господин Грент — да дадем шанс на всички колонии да се сражават за Майката Земя. Сигурни сме, че няма да ни откажете.
— О, не — отвърна кметът. — Разбира се, че няма. Убеден съм, че младите ни мъже с радост ще… искам да кажа… те нямат представа за какво става дума, но са умни момчета и ще се научат бързо.
— Виждаш ли? — обърна се инспекторът към Грент. — Шейсет, седемдесет, може би стотина души. Не е чак такава загуба в края на краищата.
Господин Грент все още изглеждаше недоволен.
Инспекторът и съветникът влязоха в къщата на кмета, за да се освежат. Придружиха ги четирима войници. Другите четирима тръгнаха да се разхождат из селото. Вземаха каквото им харесаше.
Том се скри в близката гора, за да обмисли положението. Привечер се появи жената на Ед Бирата и крадешком се запромъква към него. Тя беше съсухрена жена на средна възраст със сивкаворуса коса, но се движеше доста бързо, въпреки болния си гръб. В ръката си стискаше кошница, покрита с кърпа на червени квадратчета.
— Нося ти вечеря — каза тя, когато откри Том.
— О… благодаря — смотолеви той, когато се съвзе от изненадата. — Не трябваше да го правиш.
— Разбира се, че трябваше. Нашата кръчма е мястото с лоша репутация, което посещаваш, нали? Ние сме отговорни за теб, а и кметът искаше да ти предам нещо.
Том вдигна поглед с пълна уста.
— Какво?
— Каза да побързаш с убийството. Той се опитва да отвлече вниманието на инспектора и онова дребно човече Грент от въпроса, но е сигурен, че рано или късно ще попитат.
Том кимна.
— Кога ще го направиш? — поинтересува се тя и наклони глава в очакване.
— Не трябва да ти казвам — отговори Том.
— Разбира се, че трябва. Аз улеснявам извършването на убийство.
