— Така е — съгласи се Том замислено. — Ще го направя тази вечер. След като се стъмни. Кажи на Били Бояджията, че ще оставя отпечатъци от пръсти и всички улики, за които се сетя.
— Добре, Том — кимна възрастната жена. — Желая ти успех.
Том изчака да се стъмни, без да престава да наблюдава селото. Забеляза, че повечето от войниците са пияни. Залитаха между къщите, сякаш селяните не съществуваха. Един от тях стреля във въздуха и подплаши малките космати тревояди на мили наоколо.
Инспекторът и господин Грент още не бяха излезли от къщата на кмета.
Спусна се нощта. Том слезе в селото и се скри между две къщи. Извади ножа и зачака.
След малко чу стъпки. Опита се да си спомни описаните криминални методи, но не се получи нищо. Налагаше се да извърши убийството както му дойде, при това бързо.
В тъмнината се появи силует.
— О, здравей, Том! — Беше кметът. Той погледна ножа в ръката му и попита: — Какво правиш тук?
— Каза, че трябва да убия някого, така че…
— Нямах предвид да убиеш мен — промърмори кметът и отстъпи назад. — Не можеш да убиеш мен.
— Защо? — попита Том.
— Защото някой трябва да разговаря с инспектора. Той ме чака. Някой трябва да му покаже…
— И Били Бояджията може да го направи — възрази Том. Сграбчи кмета за яката на ризата и вдигна ножа. — Разбира се, нямам нищо против теб, но се налага.
— Чакай! — извика кметът. — След като нямаш нищо против мен, значи нямаш мотив!
Том свали ножа, но продължи да стиска ризата.
— Мога да измисля някакъв. Например много съм ти ядосан, че ме назначи за престъпник.
— Назначих те като кмет, нали?
— Е, да, но…
Кметът дръпна Том на светлото и каза:
— Гледай!
Том зяпна от учудване. Кметът беше с дълги, изгладени на ръб панталони и черен кител, окичен с медали. На раменете му се мъдреха по два реда звезди — десет на всяко. На шапката му се виждаха блестящи метални орнаменти с форма на комети.
— Виждаш ли, Том? Вече не съм кмет. Вече съм генерал.
— Какво общо има това? — попита Том. — Нали си същия човек?
— Официално не съм. Ти пропусна церемонията днес следобед. Инспекторът каза, че след като официално съм генерал, трябва да нося униформа. Беше приятна церемония. Всички от Земята ме гледаха, смееха се и си намигаха един на друг.
Том вдигна ножа отново и го стисна, сякаш се канеше да изкорми риба.
— Поздравявам те — каза той искрено. — Но когато ме назначи за престъпник, все още беше кмет, така че мотивът ми си остава.
— Но ти няма да убиеш кмета! Ще убиеш един генерал! Това вече не е убийство!
— Така ли? — учуди се Том. — Какво е тогава?
— Да убиеш генерал е равносилно на бунт!
Том пак свали ножа и пусна кмета.
— Извинявай.
— Няма нищо — каза кметът. — Естествено е да сгрешиш. Аз бях чел за тези неща, а ти не си… Не беше нужно да го правиш. — Пое дълбоко дъх и добави: — Е, трябва да вървя. Инспекторът иска списък на хората, които може да мобилизира.
— Сигурен ли си, че убийството е необходимо? — извика след него Том.
— Да, несъмнено — отвърна кметът и продължи бързо нататък. — Но не убивай мен.
Том мушна ножа в колана си.
Не мен, не мен. Всеки би казал това. Но някой трябваше да бъде убит. Кой? Не можеше да убие себе си. Това щеше да е самоубийство и нямаше да се брои.
Потрепери, защото си спомни реалистичната представа за смъртта от кръчмата на Ед. Помъчи се да не мисли за това. Убийството трябваше да бъде извършено.
Пак чу стъпки. Някой идваше!
Приближаваше. Том приклекна и мускулите му се свиха, готови за скок.
Беше жената на Мелничаря, която се прибираше у дома с кошница плодове. Том си каза, че е без значение дали е тя или някой друг. Но не беше в състояние да забрави дългите й разговори с майка му. Нямаше никакъв мотив да я убива.
Жената се отдалечи, без да го види.
Мина още половин час. Появи се още някой. Том позна Макс Тъкача.
Тъкача винаги му бе допадал. Това не означаваше, че не може да има мотив, но… Успя да измисли единствено, че Макс имаше жена и пет деца, които го обичаха и чакаха, които щяха да скърбят за него… Нямаше нужда Били Бояджията да му казва, че това не е мотив за убийство. Скри се още по-дълбоко в сянката и продължи да чака.
Зададоха се трима от синовете на Дърводелеца. Том вече бе мислил за тях. Остави ги да си отидат. Приближи и Роджър Водоносеца.
Нямаше особена причина да иска да го убие, но пък и не бяха приятели. Освен това Роджър нямаше деца, а жена му не го обичаше. Зачуди се дали подобен мотив би удовлетворил Били Бояджията.
Даде си сметка, че не. Нямаше да го удовлетвори… Подобни бяха мотивите му и за останалите им съселяни. Беше отрасъл с тези хора, беше споделял с тях радостите и тъгата си. Как би могъл да има мотив да убие някого от тях?
А трябваше да извърши убийство. Изискваше го разрешителното. Чувстваше се длъжен да оправдае доверието на селото. Но… не можеше и да убива хората, с които бе прекарал живота си.
Чакай, каза си изведнъж и го обзе възбуда. Защо да не убие инспектора?
Мотив? Това щеше да е дори по-ужасяващо престъпление, отколкото ако беше убил кмета… тоест, ако кметът сега не беше генерал и ако убийството му нямаше да е равносилно на бунт. Но дори и кметът още да си беше кмет, убийството на инспектора щеше да направи много по-силно впечатление. Щеше да го убие за слава, заради предизвикателството. По този начин щеше да покаже на Земята колко земна е тяхната колония съвсем недвусмислено. Щяха да си кажат: „В Ню Делауеър има такава жестока престъпност, че изобщо не е безопасно да се каца там. Един престъпник уби нашия инспектор още през първия ден на посещението му! Такива убийци няма в цялата вселена.“
Том осъзна, че това убийство ще е много зрелищно и че точно такова би извършил всеки голям престъпник.
След като за първи път от много време насам се почувства горд от себе си, Том излезе от сянката и се запъти към къщата на кмета. Отвътре се чуваха разговорите.
— … достатъчно пасивно население — говореше господин Грент. — Като овце са всъщност.
— Доста отегчително е тук — отвърна инспекторът. — Особено за войниците.
— Е, какво може да се очаква от изостанали селяци? Поне ще вземем малко войници — каза господин Грент и шумно се прозина. — Стражи, ставайте! Връщаме се на кораба.
А ако имаше оръжие като техните?
Чу, че хората вътре се раздвижиха, за да си тръгват и забърза към селото.
Недалеч от пазара видя пиян войник — седеше на стъпалото пред една къща и волно пееше. Пред краката му се търкаляха две празни бутилки, а оръжието му беше преметнато през рамо.
Том се приближи, извади гумената палка и премери удара си. Войникът изглежда бе забелязал сянката му, защото скочи на крака и се изплъзна. С едно движение свали оръжието от рамото си, удари Том по ребрата и го насочи. Том приклекна светкавично, подкоси краката на войника и го събори. Преди онзи да се съвземе, замахна с гумената палка.
