добър, а?
Барманът взе банкнотата, преви гръб в знак на благодарност и отиде при телефона.
42
Когато младият Джанго Фериа се прибра от училище тази вечер, той намери двама пришълци в гостната на майка си. Един от мъжете беше висок, красив и имаше фалшива брада. Другият беше още по-едър, тъмнокос, облечен бе изцяло в черно и имаше на краката си къси меки ботушки. Очите му — светли северняшки сини очи излъчваха някакъв хлад и безпощадност и това веднага направи впечатление на Джанго, който попита:
— Кой е този?
— Млъквай — отсече бащата на Джанго, Антонио Фериа. Джанго забеляза, че баща му си е сложил чистата риза с пискюлите, която обикновено пазеше за погребения и празници. Непознатите трябва да са важни клечки, помисли си Джанго, но не си позволи да проникне в естеството на тази важност поради навика да не мисли това, което другите не искат да мисли — урок, който бе усвоил добре в местното основно „Училище за селяни“.
В този момент по-голямата му сестра Миранда мина през глинената врата. Тя спря за секунда с ръце на кръста, нацупена сочна долна устна, косата й — храсталак от неовладени възможности. Беше висока за селянка и ниска за аристократка. Малките й вирнати гърди напираха под тънката материя на селската й блузка. Можеше да се предположи, че краката й, изцяло закрити от дългата тежка пола, са добре оформени.
— Татко, какво си направил? Кои са тези хора?
Макар че тонът й бе обезпокоен, нещо в изражението й подсказваше, че може би няма да има нищо против да бъде поставена под властта на един от тези мъже, а сигурно и на двамата, но все пак не по едно и също време.
Антонио Фериа седна пред една обикновена дървена маса, потърка брадичката си и си наля чаша узо. В очите му се четеше гняв, който се бореше с умора.
— Съвсем просто е — каза той троснато. — Този човек — и той посочи Харолд с някакъв полузамах на сакатата си дясна ръка — ще дойде с теб на празненството на сеньор Лувейн довечера. Той ще поднесе пилето „Териаки“ вместо Джовио, новия селянин тук, когото сеньор Лувейн още не е виждал. Ти ще го придружиш с един поднос от обичайните кексчета с мас.
— Той не е от тия места — отбеляза Миранда, като оглеждаше Харолд с интерес. — Да не е нов селянин?
— Не, Ловец е и идва отдалече.
— Ловец? Че кого преследва?
Антонио погледна настрани. Широкото му лице се сгърчи от болка:
— Преследва Лувейн, el patron9 — промърмори той накрая и си наля нова чаша узо.
— Татко! Нима би предал сеньор Лувейн, който е направил толкова много за нас и за цялото село!
Антонио Фериа изръмжа нещо нечленоразделно и размърда краката си по утъпкания пръстен под. Имаше няколко крака под себе си — свински крака, купени на евтиния от пазара в Санта Каталина. Те бяха износени и разпарцаливени от дългото тътрене из мръсотията на двора.
— Имам ли друг избор? — попита Фериа с много чувство. — Истината е, че той има Карта за предателство. Знаеш наказанието за неподчинение на искане за предателство в границите на разумното, когато е подкрепено с карта.
— Е, тогава — каза Миранда — явно нямаме избор. Но как ще го прекарам край пазачите?
— Всичко ще бъде наред, дали сме му личната карта на Джовио.
— Но, татко, Джовио е висок не повече от метър и петдесет.
— Тогава тоя тук ще трябва да се попрегърби. А ти ще трябва да пораздрусаш бедра пред пазачите, нещо, което доста умееш, както чувам от много съседи. Трябва също да го научиш как да си влачи краката.
Миранда се обърна към Харолд:
— Ами тогава идвайте с мен. Ще видим какво може да се направи.
— Само минутка — каза Харолд. Той погледна към Олбъни. — Е, аз тръгвам.
— Запомни ли плана на вилата? Не ни остана много време да разучим чертежите във влака при тая бъркотия със сандвичите, пък и оня фокусник със змията.
Да, в главата ми е — каза Харолд. — Наистина ли мислиш, че ще се получи?
— Разбира се, че ще се получи. Той няма да подозира нищо, докато ти не го направиш на решето. Помниш ли как се задейства хамелеоновият костюм? Взе ли оръжието? Заредено ли е?
— Да, да — успокои го Харолд. — Ти къде ще бъдеш?
— Връщам се в кръчмата — отговори Олбъни. — Ще се наливам с кафе и ще си гриза ноктите, докато не се върнеш да ми кажеш, че си успял.
— Или докато някой друг не дойде и не ти каже, че не съм.
— Не приказвай така, носи нещастие. Желая ти успех, Харолд. Или както казваме ние в шоубизнеса — тресни го.
Миранда се приближи и хвана Харолд за ръката.
— Хайде, идвайте — подкани го тя с дрезгавия си странно женствен глас.
43
— Не — каза Миранда, — трябва още повече да се прегърбиш, да отпуснеш раменете си, а краката ти трябва да вдигат шум като при плъзгане, докато ги тътриш по пода.
Миранда беше завела Харолд в спалнята си, малка колибка точно на половин метър от къщата на баща й, разстояние, предписано от традицията за селските момичета на възраст за женене без особени религиозни наклонности. Тук тя се опитваше да го научи на Селското тътрене. Не можеше да се надява да го усвои само за една нощ, разбира се, в „Училището за селяни“ в Цюг отделяха цял семестър само за Превиването на гръб. Слава богу, че Харолд не трябваше да усвоява тънкостите, които сочат социалния статус, тъй като беше малко вероятно да срещне някого. И понеже все още беше нощ, стойката му вероятно нямаше да бъде забелязана от облечените в двуредни раирани костюми пазачи, които се мотаеха пред вилата, хилеха се глупаво, пушеха и подхвърляха разни неща на жените.
— Така по-добре ли е? — попита Харолд, като се наведе и отпусна рамене.
— Имаш вид на футболен играч, който се кани да вземе топката.
— А така? По-добре ли е?
— Сега приличаш на простреляна мечка, която е готова да убие който й попадне.
Харолд се изправи и протегна.
— От това Превиване ми се схвана гърбът.
Миранда кимна, възхищавайки се, въпреки намерението си да не се поддава на широката, здрава, мъжествена фигура на Харолд. Capriesti dil dnu! — помисли си тя, като древната селска клетва й дойде наум без всякакво усилие. Този е много привлекателен. Тя го изгледа малко по-продължително, отколкото бе необходимо, а после се извърна. Няколко секунди по-късно без изненада откри, че той стои съвсем близо до нея, едър объркан мъжкар, чиято миризма на потна мъжественост само на няколко крачки от нея в съчетание с уханието на жасмин и тропически храсти в бавно подвижния нощен въздух на заспалия тропически остров, беше малко да се каже, че я объркваше.
— Кога трябва да отидем на този банкет? — я попита Харолд след една пауза, от която й спря дъхът.
Тя го разгледа с открито преценяващ поглед и пращящите от електричество дълбини на тъмните й очи му отправиха предизвикателство, едновременно неоспоримо и неразгадаемо, един сигнал толкова древен и многозначителен като самия живот.
— Ако се появим след час, ще бъде предостатъчно — каза тя, а устните й произнесоха тези думи с
