Тя отиде до барчето с напитките. Близо до него, на малка масичка до телефона, лежеше купче листа за бележки. Най-отгоре беше надраскано име и номер. Хортън Фут. Един от враговете на Лувейн.
Отново нещо не пасваше. Защо Лувейн ще се обажда на човек, за когото се знае от всички, че го презира?
Тя дръпна от цигарата си и пак седна. Хрумна й отговорът: Лувейн с неговия дяволски мозък се е обадил на този човек именно защото Фут би бил последният, когото биха заподозрели, че работи за него!
Навярно се е случило това, че Лувейн се е сдобрил с Фут и му е платил доста, за да продаде на Харолд Картата за предателство на Лувейн, та да си мисли Харолд, че има предимство, като отива на вилата нощес, докато всъщност Лувейн ще го чака, готов да го убие.
Това не й харесваше. Считаше, че Лувейн е постъпил много гадно: нарочи си Харолд за лесна жертва, уреди двамата да участват в един и същи Лов, а после го подмамва да падне в клопка с Карта за предателство. В маменето нямаше нищо лошо, но подобна работа не беше в духа на Ловния свят.
Лувейн не я беше включил в списъка на гостите, защото се е страхувал, че ще се досети какво замисля.
Джасинт дръпна горното чекмедженце на масичката с телефона и намери бележника с номерата на Лувейн. В него, четливо написан, фигурираше и номерът на Харолд. Лувейн нямаше как да научи толкова бързо кой е Ловецът му, не и с почтени средства!
Тя вдигна слушалката и набра номера на Харолд, даден в бележника на Лувейн. Той беше на апартамента на Нора. Нора се обади.
— Вижте — каза Джасинт, — вие почти не ме познавате. Казвам се Джасинт Джоунс, видяхме се за малко на Празничния бал. Вие сте приятелка на Харолд, нали?
— Разбира се — каза Нора. — Какво има?
Джасинт обясни накратко какво е открила.
— Аз съм стара позната на Лувейн, но той наистина не играе честно. Той мошеничи, а това не е правилно. Та си мислех да ви кажа, за да можете да уведомите Харолд, защото наистина смятам, че трябва много да внимава.
— Божичко — притесни се Нора. — Само се надявам все още да има време да го спрем да не отива там. Той трябваше да тръгне от апартамента на Олбъни. Веднага ще се обадя. Благодаря, Джасинт!
Нора, облечена в син пеньоар, късата й руса коса все още мокра от къпането, намери телефона на Олбъни и му позвъни.
Обади се Тереза:
— Домът на семейство Олбъни.
— Трябва да говоря с господин Олбъни или с Харолд.
— Те са в сутерена и обсъждат важни въпроси. Поръчано ми е да не го прекъсвам по какъвто и да било повод. Кой се обажда?
— Казвам се Нора Олбрайт. Харолд е отседнал при мене. Момичето от родния му град.
— А, да, споменавал е за вас. Да му предам ли нещо? Ще му кажа да ви се обади веднага щом свърши обсъждането.
— Вижте, наистина е ужасно спешно — каза Нора. — Току-що научих, че има някакъв номер около Картата с предателство. Имам информация, че някой си Хортън Фут я е продал на Олбъни. Но току-що открих, че Фут е нает от Лувейн. Това е нагласена работа! Ако отидат на вилата, Харолд ще попадне на засада!
— О, Света майко, не! — ужаси се Тереза. — Майк не би могъл да понесе загубата на още един клиент!
— Тогава е по-добре да го извикате от сутерена и да ме оставите да говоря с него или Харолд.
— Наистина съжалявам — каза Тереза, — но те въобще не са тук. Аз ви излъгах преди.
— Защо?
— Защото така ми поръча Майк. За да мислят хората, че той и Харолд са още в града.
— Значи вече са тръгнали за вилата?
— Заминаха преди час. Можем ли да направим нещо? Да информираме властите и да ги накараме да спрат двубоя?
— Не — каза Нора. — Постъпката на Лувейн не е нарушение на правилата. Просто противоречи на всякаква представа за почтеност и етика. Чакайте да помисля… Вижте, по-добре да затворя. Имам една идея.
Нора постави обратно слушалката. Нямаше как да се свърже с Харолд или Олбъни. Нямаше как да стигне до вилата на Лувейн навреме. Имаше само едно нещо, което можеше да направи. Надяваше се да свърши работа. Тя набра номера на „Ловното шоу“.
41
Олбъни не обичаше да ходи никъде без колата си. На човек му беше отреден ограничен период от време на земята, в който можеше да кара ламборджини, и той искаше да се възползва от всяка минутка. Професионалното благоразумие обаче надделя над личните му предпочитания. С Картата за предателство в джоба той набързо избра маскировъчни дрехи за себе си и Харолд. После тръгнаха за Централна гара и пристигнаха точно навреме за влака в 7,15 за Санта Марта — малко селце близо до мястото, където бе вилата на Лувейн.
Влакът беше пълен със селяни, облечени в черно, понесли големи плетени кошници, натъпкани с наденици и плодове на хлебно дърво, двата специалитета на острова.
Когато Ловният свят получи независимост за острова, първият подтик на Основателите бе да изритат всички от острова, така че да се започне на чисто в демографско отношение. След продължителни дискусии бе решено, че на острова му трябва селячество. Но не какво да е. Есмералда се нуждаеше от истински добри селяни, доволни от съдбата си и безразлични към богатството и лустросания начин на живот, които ги заобикалят. Основателите знаеха, че истинските добри селяни няма да им излязат евтино, но нищо друго нямаше да придаде този нюанс на малко старомодно раболепие, така ценено в съвременния свят.
След дълго търсене на души бе решено да бъдат внесени южноевропейски селяни, които носят барети. Влязоха в контакт с испански и италиански работни бюра, разпратени бяха съобщения из Андалусия и Мецоджорно, кандидатите бяха проучени и най-добрите от тях бяха изпратени в известното „Училище за селяни“ в Цюг, Швейцария, за окончателно лустросване.
Селяните в Есмералда почти не се занимаваха с истинска работа. Основната им функция беше декоративна. Досадните задачи, като оране, плевене, сеене, жънене и извозване на тор, бяха поети от правителствените роби. Единствената работа на есмералдските селяни бе да изпълняват народни танци в неделя и да прекарват голяма част от времето си в наливане със „Слог“, смесицата от вино и бира, която производителите в Есмералда напразно се опитваха да популяризират.
Те прекарваха много време и в хвалби кой колко е богат и мъжествен, докато жените им вкъщи печаха цели прасенца, пълнени с кочани царевица.
Националните им костюми бяха създадени от Джики в Холивуд и включваха широки поли, торбести панталони и тесни обшити елечета.
Децата на селяните бяха проблем. Разбира се, с децата е така, но скоро след пубертета ги изпращаха в търговски училища в Кашмир и всички бяха доволни.
Един наблюдателен човек щеше да забележи две увити в плащове фигури да слизат от влака в Санта Мария дел Кампо, селце в полята на Есмералда, на около осемдесет километра от града. Те отидоха направо в „Синият Бофър“, най-голямата кръчма в селото, и тихо размениха няколко думи със съдържателя. Единият от пришълците, висок, красив мъж с голяма фалшива брада, показа на бармана нещо, което здраво стискаше в ръка. Барманът го зяпна. После на лицето му се изписа лукаво изражение.
— Е, че к’во от туй? — попита той. Беше изкарал една година в „Училището за селяни бармани“ в Северна Англия и това личеше от говора му.
— Искаме да се срещнем с Антонио Фериа — каза мъжът с брадата.
— Амчи той е зает, прислужва на едно събиране на хълма, шъ знаете.
— Знам наистина — една шумоляща банкнота изникна между пръстите му. — Доведи ми го, бъди така
