— Разбира се, един от нашите известни и обичани ветерани. Напоследък късметът му поизневери, но вие ще промените това, нали?
— Ще се постарая — каза Харолд.
— Чуйте, Харолд — предложи Филакис. — Малко ми е неприятно, че пропуснахте може би добър шанс за Убийство. Дали мога да ви се реванширам? Вечеряли ли сте?
Не беше.
— Добре, какво ще кажете вие да бъдете дегустаторът в нашето шоу „Преглед на ресторантите в Ловния свят“? Хайде, ще го направим още сега. За вас ще има най-добрата вечеря на острова, а за нас малко смях, надявам се.
Филакис хвана Харолд под ръка и го поведе надолу по улицата, следван от камерата, озвучителите и обичайната тълпа от хора, които се надяваха да попаднат пред обектива, за да се видят по-късно в новините.
Скоро стигнаха до ресторанта, наречен „Моргантаун“. Филакис, Харолд, операторите, осветителите, скриптерките, асистентите и младши ръководителите от счетоводството се напъхаха в преддверието, където ги посрещнаха приятни миризми и дребен мъж над четиридесетте с угрижен вид и бял смокинг.
— О, Гордън, здравей! — каза дребният мъж.
— Здравей, Том — поздрави Филакис. — Решихме да представим твоя ресторант тази вечер.
— Божичко — възкликна Том.
— Довели сме и гост дегустатор. Том, запознай се с господин Харолд Ердман, наскоро пристигнал по нашите слънчеви брегове, официално признат Ловец и твой гостенин за вечеря. Харолд, трябва само да ядеш и да ни казваш мнението за храната.
Том посочи на Харолд една маса, а осветителите включиха приятно задно осветление. Наредиха сребърни прибори и кърпи. Донесоха червено вино с оригинален френски етикет, отпушиха го и му наляха. Харолд доближи чашата до устните си, опита го замислено и преглътна.
— Е, Харолд — обърна се към него Филакис. — Какво ще кажеш? — Той му намигна.
Харолд разбра. В живота на човек идва момент, когато внезапното прозрение му помага да преодолее границите на почтеността и честната игра, внушавани му още в детски години.
Харолд постъпи според случая. Той каза:
— Ами, не е лошо…
Филакис му хвърли поглед, който съвсем ясно казваше: „Разваляш цялата работа“.
— … не е лошо като за чистене на подове.
И се започна. Харолд отхвърли ястие след ястие с пренебрежителни думи, които си намисляше предварително с ужасна бързина в отчаяния си опит да не изглежда селянин. Някои от остроумията му не бяха съвсем лоши, както когато нарече супата от зелена костенурка „застояла блатна вода“ без почти никаква подготовка.
Филакис сваляше част от напрежението, на което Харолд бе изложен, като от време на време се намесваше и заклеймяваше обстановката, сервитьорите, обслужването, оркестъра, съдържателя, жената на съдържателя и дори кокершпаньола му.
Докато ставаше всичко това, Хулиганите на Ловното шоу — четирима мускулести мъжаги в бански от две части, въоръжени с бухалки за бейзбол, съсипваха всичко около себе си с изключение на ъгъла, където Харолд си довършваше палачинките фламбе, които той описа като полята със сладка студена супа подметка, долу-горе годна за прасета.
И като връх на цялата вечер всички изръкопляскаха на Харолд, когато той изплю еспресото си.
Най-накрая, когато не остана какво да се разрушава или яде, Гордън Филакис прегърна приятелски Том през рамо и му каза, че се е държал като истински арабия. Студията, разбира се, щеше да заплати всички щети. А като награда, че така добре го е понесъл, Гордън Филакис подари на Том билет за ложата на Ловните игри.
— Благодаря и на теб, Харолд — каза той, — че не развали работата и се включи точно в необходимия дух. Очакваме с нетърпение скоро да те видим пак, може би с вестта за първото ти Убийство.
35
Олбъни влезе в дома си и хвърли палтото си от камилски косъм върху един стол с яростен жест. Без да откъсва очи от телевизора, Тереза попита:
— И така, как мина днес?
— Катастрофа. Жертвата ни беше в ръцете и в този момент пристигат оня проклет Гордън Филакис и глупавото му „Ловно шоу“ и вземат интервю от Харолд. Изпуснахме изключително положение.
— Не се ядосвай, скъпи, ще го убиете следващия път.
— Надявам се — каза Олбъни. — Следващия път може да не бъде толкова лесно.
— Как според теб се справя Харолд?
— Доста добре. Мисля, че носи в себе си поне едно добро Убийство. Надявам се да е така. Страшно ни е нужно едно добро Убийство.
— Това ще подобри ли положението ни? — попита с надежда Тереза.
— Честно казано, доста добре ще ми се отрази. Немалко хора наблюдават какво правя. Носят се слухове и не се опитвай да ме разубеждаваш, че съм започнал да греша.
— Как смеят! — възмути се Тереза.
— Провалянето на последните ми засади се сочи като пример за отслабващите ми способности за точна преценка и изпълнение.
— Знаеш ли — каза Тереза, — може пък и да имат право. Вземи случая с Джефрис.
Олбъни потръпна.
— А и клиентът ти преди него. Как му беше името?
— Антонели. Господи, не ми го припомняй. — Олбъни си свали сакото и разхлаби връзката. — Антонели. Истински щедър човек. Исках при него да стане най-добре. Бях му разчел точно Убийството. Шестнадесетгодишно момиче, представяш ли си? Момиченце! И то излязло на първия си Лов.
— От децата в наше време може да се очаква всичко — каза Тереза.
— Беше толкова просто. На Антонели всичко му беше готово. Трябваше само да натисне спусъка. Но той, гадният му сибарит, се спря. Беше му в ръцете, а той спря, за да усети Убийството. Вярно е, че момичето нямаше почти нищо по себе си. Антонели си мислеше, че е в безопасност. Наоколо не се виждаше никакво оръжие. Тя е разчитала на реакцията му. Това й даде оная частица от секундата, която й беше необходима, за да го удуши с мрежичката си за коса.
— Не мога да си представя как е получила разрешение за подобно оръжие — каза Тереза.
— Няма значение — отвърна Олбъни. — Важното е, че аз не го предвидих. Още едно петно в биографията ми. Тереза, мислиш ли, че западам?
— Вината не е твоя — успокои го Тереза. — Сега трябва да мислиш за работата. Има ли шанс този Харолд?
— Кой знае? На кого му пука? — каза Олбъни, разпервайки театрално ръце. — Не, няма никакъв шанс, в ада да се провали дано. Но той трябва да спечели. Трябва някак си да го уредя. Защото от това зависи репутацията ми, а тя е нещо много по-важно от нечий глупав живот, нали?
— Мили мой, сигурна съм, че е така. Но ти ще измислиш нещо. Ела да вечеряме.
36
След като се върна в апартамента си, Лувейн размишлява дълго и задълбочено. Жалко бе наистина, че пропусна този шанс да свети маслото на Харолд. Джасинт влезе, видя го сведен над работната маса, преоблече се и отново излезе. Настъпи нощта. Лувейн си приготви лека вечеря от варени опашки от раци на грил.
По-късно дойде Сузър, наля си нещо за пиене, седна в люлеещия се стол от хром и кожа и зачака Лувейн да го забележи.
Скоро Лувейн се размърда. Отиде до писалището, намери тефтерчето с адресите, прелисти го, стигна до
