— Кой богохулства? Аз се моля. Да тръгваме, Харолд, той няма да седи там до утре, ако и да трябва да се справи с двойно, замразено, ягодово дайкири.
Кафенето „Ла петит Му“ беше остъклено отпред и заемаше част от тротоара. Олбъни с Харолд до себе си го изучаваше от засенчения вход на един бар от другата страна на улицата през силен бинокъл.
— Той е — каза Олбъни. — Виж сам.
Харолд взе бинокъла и разпозна дългоносия профил на Лувейн, наведен над много голямо ярко оцветено питие.
Харолд каза:
— Май беше много умно от твоя страна да вземеш тая пушка със себе си. Мога да го уцеля право през прозореца.
— Не става — разочарова го Олбъни. — Стъклото е непроницаемо. Но погледни вляво. Страничната врата на кафенето е отворена. Ще заобиколиш отзад и ще се приближиш от другата страна. Така ще се озовеш зад него. Докато минаваш край пощенската кутия, ще имаш открито пространство за изстрел през отворената врата на кафенето. Ще трябва да криеш оръжието си до последния момент. Не ни трябва зрителите да реагират и да издадат номера. Схващаш ли?
— Схващам — отвърна Харолд.
— Тогава излез и го направи — каза Олбъни.
Харолд за момент остана абсолютно неподвижен и Олбъни се почуди дали пък няма да се вцепени все пак. Само това му трябваше, новак, нападнат от сценична треска. Май трябваше да настоява за предварително заплащане.
После Харолд бързо му кимна и се промъкна през вратата. Олбъни го гледаше как тръгва и нещо подобно на чувство се надигна в гърдите му. Това момче щеше да се оправи.
Лувейн се чудеше защо, по дяволите, си поръча двойно ягодово дайкири. Навярно защото беше достатъчно голямо и ярко, та да го открият дори такива загубеняци като Олбъни и неговите помощници. Той отпи от чашата. Както винаги прекалено сладко. После трепна, щом чу пращенето на миниатюрния радиоприемник в ухото си. Беше Сузър, който докладваше от един покрив.
— Пристигнаха — предаде Сузър. — Олбъни и Ердман. Те са във входа на бара отсреща. Оглеждат разположението.
— Ще ми се да побързат — каза Лувейн тихо в миниатюрния микрофон, закрепен на гърлото му. — Започва да ме боли главата от това дайкири.
— В момента Харолд излиза — обади се Сузър. — Заобикаля отзад, точно както предвидих. Готов ли сте?
Лувейн кимна, а после осъзна, че Сузър не може да го види през петте етажа бетон и желязо.
— Да, готов съм.
— С огледалото всичко наред ли е?
— Да, работи идеално.
На стената над главата му Сузър беше подготвил и поставил малко телескопично огледалце. В него Лувейн можеше да наблюдава улицата, по която щеше да дойде Харолд. В ръката си държеше предавател, замаскиран като пакет цигари, който щеше да задейства ловджийската пушка, инсталирана от Сузър в пощенската кутия. Лувейн трябваше да натисне копчето точно в момента, когато Харолд се появи в огледалото. Двойният заряд от разстояние десет крачки трябваше да се погрижи за останалото.
Планът беше доста добър, като се има предвид кратката подготовка, а най-хубавото му беше, че Олбъни се оказа достатъчно тъп и се хвана. Лувейн само се надяваше, че никой друг няма да мине край пощенската кутия, докато Харолд си получава порцията. Чичо му Езра бе срещнал известни трудности с уреждането на нещата няколко Лова назад, когато Лувейн хвърли ръчна граната по целта в претъпкан универсален магазин и свали своя човек, но и няколко други покрай него. По ирония на съдбата магазинът точно бе организирал разпродажба на непроницаеми за куршуми жилетки.
— Сега завива зад ъгъла — докладва Сузър. — Пригответе се, само на десет крачки от кутията е, той…
— Какво? — попита Лувейн. — Какво става?
— Той спря.
— Какво искаш да кажеш с това „спря“! Не може да спре… Какво става там?
— Някой разговаря с него. Божичко!
— Какво има? С кого говори?
— С оня проклет Гордън Филакис!
34
Ловният свят имаше няколко телевизионни канала. Шест от тях предаваха повторения на програми, получавани чрез сателит от Съединените щати. Седмият, посветен на денонощно отразяване на събитията, свързани с Лова, беше „Ловното шоу“ с водещ популярния церемониалмайстор Гордън Филакис.
Филакис имаше квадратно загоряло лице, едри челюсти и гладко подстригана коса. Маниерът му на говорене беше жизнерадостен и бърз като стакато, той никога не спираше да говори, дори и когато няма кой знае какво да каже, а това, като се има предвид естеството на предаванията на живо, се случва през много голяма част от времето.
„Здравейте, хора, аз съм Гордън Филакис, а вие гледате Ловното шоу направо от Столицата на убийците, добрата стара Есмералда на слънчевото Карибско море. Да, приятели, това е вашата приветлива местна програма за убийци и убийства, която се предава на живо и се гледа по целия свят. Това е програмата, която някои правителства се опитаха да забранят, защото си мислеха, че вие, хора, трябва да бъдете предпазени от вида на малко истинска неподправена гюрултия и че трябва да сте доволни, като гледате измислените криминални филми, които вашите студии продължават да снимат. Но вие не ги оставихте да го направят и аз ви свалям шапка. Когато се опитаха да ни забранят, вие започнахте да купувате нашите касети изпод щанда, защото знаехте, че няма нищо лошо в това, да се гледат сцени на истинско насилие, стига те да стават със съгласието на участниците в тях.
И отново, дами и господа, нашият екип е по улиците на Есмералда, за да ви предаде интервюта с Ловци в действие, във фаталния момент на Убийството, и да ви помогне да усетите тръпката и смразяващия дъх на прекрасния свят на насилието.“
— Извинете, господине, виждам по значката ви, че сте Ловец. Не е ли „Смит & Уесън“ оръжието, което носите?
— А? О, да. Ако ме извините…
— В колко Лова сте участвали, господин…
— Ердман. Харолд Ердман. Този ми е първият.
— Ловец новак! Как ви се струва, приятели? Откъде сте, Харолд?
— Вижте — каза Харолд, — с удоволствие бих си поприказвал с вас някой друг път, но точно в момента…
Филакис се усмихна многозначително.
— Какво има, да не би да имате разстройство или както някои го наричат Ловни напъни?
— Не, нищо подобно.
— Тогава ни кажете какъв е проблемът. Ние тук сме обикновени хора, ще разберем независимо от всичко. Да нямате среща с някоя малка сладурана?
— Добре, след като искате да знаете — отстъпи Харолд, — точно се канех да убия някого.
— О, вие сте на Лов? Трябваше с това да започнете. Сигурно вече е малко късничко. Но не се тревожете, ще настигнете Жертвата си по-късно. Не ни се сърдите, нали, господин Ердман?
Харолд се ухили.
— Може пък така да е по-добре. Знаете ли, нещо не ми се нравеше съвсем в това разположение.
Филакис кимна тържествено.
— Инстинктът на Ловеца. Всички добри Ловци го притежават. Кой ви е Търсач, Харолд?
— Майк Олбъни.
