Гладиаторите на Есмералда

— Искам да го намеря — каза Харолд.

— Ако бях на ваше място, щях да опитам при рибарския кей на ъгъла на „Лейкхърст“ и „Виънд“. Фут понякога чисти там риба, когато заводът за фарширане на свинско е затворен.

Харолд отиде до рибарския кей. Тук акостираха големите кораби от Куба, Хаити и Бахамските острови. Чайки се виеха и обръщаха в дрезгавината на следобеда. Малки лодки се полюшваха до мостиците си, мачтите им проскърцваха и стенеха под напора на силния бриз. Много от тези съдове бяха украсени за нощта на Сатурналията, която вече бързо се приближаваше. Утре вечерта щеше да се състои фестивалът в навечерието на Сатурналията. През пристанището щеше да мине процесия от лодки със запалени светлини и хвърчащи фойерверки.

Харолд намери един дрипав старец, който седеше на стоянка за привързване на лодки и гледаше към морето.

— Фут? — попита дрипавият старец. — Хортън Фут? Ако знаеш къде са следите на сутрешната мъгла, знаеш къде е и неговият пост.

— Моля? — каза Харолд.

— Киплинг — поясни мъжът. — Наистина ли е важно за теб да намериш Фут?

— Да, важно е.

— Струва ли си двадесетте долара?

Харолд му плати. Опърпаният старец го поведе из притъмняващите задни улички на Есмералда през злокачествените извивки и преплитания на централната част. Това беше място, където канавките бяха пълни с воняща помия и стерилни скорци се биеха с бесни плъхове за по-апетитните късчета в захвърлените отпадъци. Някъде отвисоко, от някакъв балкон, се носеше печална женска песен, по-стара от пирамидите, в която се пееше за мъката да трябва да вършиш всекидневната работа, когато твоят човек никога вече няма да си дойде.

Жителите на града, някои с широки небръснати лица, други със събрани вежди и похотлив вид, висяха по входовете с ръце в джобовете и глинени лули в уста, като че ли чакаха Холбайн да дойде и да нарисува портретите им. Бяха запалили газовото осветление и около всяка лампа се бе образувал блестящ ореол от светлина, който архитектите на Есмералда бяха взели от един стар филм на Леърд Крегър. Вечерната служба беше свършила и синият здрач най-после отстъпваше пред шепнещата и незаменима нощ.

— Това е той, ей там — каза старецът и се вмъкна в една странична уличка.

Харолд погледна натам, където му посочиха. От другата страна на улицата, в едно кафене, чиито ярки светлини и огледален интериор го правеха да изглежда по-значимо, отколкото е, до масичка на тротоара, седеше мъж в дълъг черен шлифер и пиеше нещо, което отблизо се оказа „Рики“ с лимонов сок. До него беше седнал не друг, а Майкъланджело Олбъни и пиеше „Негрони“.

— А, здрасти, Харолд — каза Олбъни. — Седни при нас. Аз току-що пристигнах. Хортън, това е моят приятел Харолд Ердман. И той едва ли се интересува от закупуването на твоята Карта за предателство.

Олбъни хвърли на Харолд поглед, който съвсем ясно го предупреждаваше да се включи в играта.

— Точно така — каза Харолд, докато придържаше един стол и сядаше. — И аз не се интересувам от вашата Карта за предателство. — Той се обърна към Олбъни: — Какво ново?

— Този следобед получих Задължение за безразсъдно шофиране — осведоми го Олбъни. — Представяш ли си? И то на Неподкупен вторник, гаден късмет. Е, така е, ту печелиш, ту губиш. А ти какво прави днес?

— О, хайде, момчета — намеси се Фут. — Да не мислите, че аз си нямам източници на информация? Случайно знам, че искате да купите моята Карта за предателство.

— Е, разконспирира ме — каза Олбъни. — Добре, Фут. Да, наистина искам да я купя. Но не сега, разбира се. След една-две седмици, най-много месец. Предполагам, че тогава ще ти направя доста съблазнително предложение.

— Не мога да чакам никакви една-две седмици — възпротиви се Фут.

— И аз така чувам — съгласи се любезно Олбъни.

— Обаче имам подозрение, че и вие не можете да чакате — каза Фут.

Харолд си прочисти гърлото — чиста проба издаване, но той нямаше опитността на Олбъни. Фут, дребен, грозноват мъж с кафеникавочервено рождено петно под лявата си подмишница с форма на хвърчаща риба, потри носа си.

— Колко ще искаш за нея? — попита Олбъни.

— Двеста долара — отвърна Фут.

— Прието — намеси се Харолд.

Олбъни му хвърли укорителен поглед, но Харолд вече беше извадил портфейла си.

Когато бяха на няколко преки оттам, Олбъни каза:

— Можех да я получа за петдесет.

— Да, но започва да става късно.

Олбъни погледна часовника си. После забеляза, че денят определено преминава в нощ.

— Проклятие! Ще трябва да побързаме, ако смятаме да стигнем вилата на Лувейн тази нощ! А ние дори още не сме си опаковали маскировъчните дрехи!

40

Малката елегантна червена спортна кола на Джасинт спря с вой на гуми пред блока на Лувейн точно когато здрачът се спускаше за краткотрайно, но приятно посещение на острова. Мекотата на вечерта обаче не се отразяваше в очите на младото момиче. Те бяха тъмносини и пълни с гняв.

Тя затръшна вратата на колата и закрачи към входа толкова стремително, колкото й позволяваха миниполата и тясното жакетче. Не си направи труда да позвъни. Като си отвори с ключа, който Лувейн й беше дал в един по-многообещаващ период в техните отношения, тя влезе в апартамента му.

— Лувейн? — повика го тя. Никакъв отговор не получи от тъмния апартамент. Джасинт включи осветлението и се приближи до гардероба на Лувейн. Якето му от дива коза и шапката от туид липсваха, както и бастунът столче. Значи той наистина е отишъл на вилата си точно както я бяха осведомили приятели, без дори да й каже, още по-малко да я покани. Фактът, че може би се отнася за Лов, не е извинение. Тя познаваше поне десетина от тези, които той бе поканил на гости тази вечер! А нея не беше поканил.

Въпреки че беше абсолютно бясна, тя спря да размисли върху това и се запита защо Лувейн така изведнъж бе решил да покани гости и защо, като оставим личните причини настрана, не беше поканил и нея.

Тя седна на един от прекалено натъпканите столове и запали лека наркотична цигара. Спомни си начина, по който Лувейн говореше за Харолд. Съвършената Жертва, така го беше нарекъл.

А после, я виж ти, какво става — Ловният компютър при хилядите комбинации, от които може да избира, подава точно оная, която Лувейн си е пожелал. Нещо гнило има тук. А защо е отишъл на вилата с група приятели, но без нея?

Добре, каза си тя, нека да поразсъждаваме. Лувейн се събира на вилата си с приятели, за да подмами Харолд да го последва. Но Харолд, има си и Търсач — оня Олбъни, — не може да е такъв глупак, че да го направи. Той не би отишъл в една част на острова, където добре познават Лувейн и поради навика му да се разплаща с всеки селяните го харесват.

Нещо тук не пасваше. Сякаш някаква важна част от мозайката липсваше. Имаше някаква важна информация, която й бе нужна, но Джасинт не знаеше каква е тя. Стана и неспокойно закрачи напред-назад из стаята. Погледът й попадна на стената с поставените в рамки сувенири и трофеи, които Лувейн пазеше. Тя отиде до нея и се вгледа отблизо. Да, една от рамките беше празна, мъничка такава, със сребро по края. Какво ли пък имаше в нея? Не можеше да си спомни. Канеше се да изхвърли цялата тая работа от главата си, когато нещо я накара да обърне рамката. На гърба й с четливия наклонен почерк на Лувейн пишеше: „Карта за предателство, наследена от чичо Освалд, мир на праха му“.

Лувейн си бе взел Картата за предателство! Интересно. Но заради кого щеше да я използва, като на вилата всички бяха на негова страна? Мистерията все повече се задълбочаваше и се наложи да си пийне нещо.